Тази история е истинска.
Тя е за живота, за смъртта, за комуникацията, за връзката ни с другите, за интернет и Фейсбук… и пак за живота ни.
Тези дни моя бивша колежка имаше рожден ден. Буквално – в минало време. Тъй като няколко месеца по-рано, в средата на юни, тя почина. От коварната и безпощадна болест рак.
Разбрах, че се бори с рака от постовете й във Фейсбук. И за смъртта й научих от публикации на нейни близки в профила й.
Колко е абсурдно това – помислих си тогава.
Човек умира, но остава да живее във Фейсбук.
Не предполагах обаче, че тази Фейсбук „шега” може да стане още по-брутална.
Досещате се вече накъде върви историята. Накъм деня, в който включих компютъра, отворих социалната мрежа и в дясната част на екрана се появи името на споминалата се колежка с бележка, че днес тя празнува рожден ден.
Колко е абсурдно това – помислих си го отново.
Нямам навика да пълня Фейсбук стените на хората с честитки за рождени дни. Винаги ми се е струвало идиотско да лепнеш едно ЧРД! или каквото и да е друго уважително послание на нечия стена, било то и виртуална.
Нормалното отношение би било да се обадиш по телефона, ако сте близки. Да изпратиш цветя и да отидеш на крака, за да изненадаш приятел. Иначе – съобщение на телефона или в лични, ако наистина искаш да изразиш отношение, ми се струва приемливо.
Останалото със стените и честитките от по три букви е загуба на време, лицемерие и липса на каквато и да било заинтересованост. Дори и да изпитваме искрена симпатия към този човек.
Тази теория по абсурден начин я доказаха рожденият ден на починалата колежка (Лека ú пръст) и десетките сърдечни пожелания за здраве, отправени към нея от Фейсбук приятелите.
Разбираем е фактът, че не можем да останем в контакт с всички свои приятели, познати и симпатични нам хора, които някога, някъде сме срещнали и да сме в течение с живота им. Но не е разбираемо да се опитваме да симулирате отношение и уважение ей така на конвейер, по навик... За какво ни е? И на нас, и на другия…
Загуба на време, лицемерие и липса на каквато и да било заинтересованост.
И така, когато следващия път по инерция се засилите да нащракате трите букви с удивителен знак на нечия стена, сетете се от мен едно нещо:
Колко абсурдно е това.
