В първата част от историята за планинското приключение на Кирил Николов-Дизела ви разказахме как и защо един човек се наема да изтича 600 км. в Стара планина за пет дни. Днес, точно преди премиерата на филма ‘Reach Your Limits’, четете за радостта, за отчаянието, за зверската умора, за силния дух, трудностите и умението да взимаш правилни решения…
От различни части на страната пък идваха пейсърите – бегачи, които да придружават Кирил в по-трудните етапи за разведряване, мотивация и ориентация, най-вече през нощта. По-късно се оказа, че поради огромната натрупана умора и травмите, трябва някой да бяга с него постоянно, а не само в последните етапи на всеки ден. Това наложи изведнъж в бягането да се включат хора, които не бяха очаквали – отговорниците в бивака, представители на спонсорите, хората с джиповете, които следяха за безопасността по трасето и транспортираха оператори и пейсъри, и дори отговорника за цялото приключение и основен организатор.
След началните етапи, където планината е висока, а скоростта – бавна, всички очаквахме, че Дизела ще компенсира в по-ниските и приятелски дялове на Балкана. На втория ден обаче той получи травма на глезена и коляното, което наложи да не се катери през нощта по алпийския терен към връх Ботев, а да остане за нощувка и възстановяване в хижа Добрила. Няма да забравя как звънях към 1 часа през нощта на дежурния в станцията на върха, за да му кажа да не чака нашия екип. Човекът беше толкова облекчен, че няма да извършат това „безумство” да се катерят в тъмното и то с човек с травма. Но не знаеше кого има насреща си – Дизела беше на връх Ботев преди 10 ч. на другия ден в отлична форма и настроение. Това беше началото на настръхналото очакване дали ще се справи и със следващия етап, къде е сега, как се движи, следвано от бурен ентусиазъм, ако тръгне по-бързо или стигне до хижа, която отбелязва края на етапа.
В следващите дни радостта и отчаянието се редуваха за всички – за Дизела, за треньорката му Наталия, която преживява като свои всички негови вълнения, травми и радости, за организатора Димитър, който трябваше да е на крак абсолютно през цялото време, за да има ред и да се реагира веднага на променящата се ситуация, за екипа по трасето и в бивака, за помощния екип в София и за хората, които следяха пробега пред компютрите си у дома (между 5000 и 7000 души всеки ден, цяла седмица) или идваха на различни точки по самото трасе.
Не сме броили феновете му по маршрута, но бяха десетки – баби го причакваха по хижите с ръкопляскания, запалени планинари и деца от клубове по ориентиране го съпровождаха по трасето, кметове пътуваха из планината да го видят на живо. Старанието на екипа да му осигурява пространство за почивка, хапване и възстановяване в биваците не винаги даваше резултат. Кирил е благ и любезен човек – ако го заговорят на улицата, винаги поздравява и отговаря, готов е да даде автограф или да се снима. Така беше и тогава – говори с посрещачите, обръща им внимание, макар да му тежат часовете болка, умора и безсъние.
“Дизела стартира днес в 6.30 ч. от х. Бузлуджа в задоволително състояние по стандартите на ултрадългите бягания.” Това ми издиктува като новина сутринта на Ден 4 Димитър. Изтръпнах.
Ултрадългите бягания са изключителни изпитания дори за тренирания организъм, а стандартите за добро състояние при тях са нещо доста относително.
Кирил изглеждаше сравнително свеж на видеото, което получих, така че лъчът на надеждата проблясна. Обаче избледня силно, когато от следващия ден лошото време не му прости – в буря, силен вятър и температура, близо до нулата (през август) той получи хипотермия, травмите се увеличаваха, калта по трасето беше на места непроходима. За да може да тича с по-малко болка, се наложи да си отреже предната част на маратонките, която опира във възпалените нокти на краката.
Имаше моменти, в които си е мислел за отказване, но хората от екипа на място успяваха да му дадат необходимата мотивация и подкрепа, а и както сам споделя: „Аз съм отговорен човек, а с мен на Ком-Емине бяха дошли 50 души – нямаше как да ги разочаровам”.
Смятам, че ако поне едно от препятствията беше по-слабо, той щеше да успее. Но болките, изтощението, хипотермията – неговата и на пейсърите, силната буря и дълбоката кал принудиха Кирил да спре точно преди финала, на 11 км преди нос Емине. Решението беше разумно и нямаше някой, който да не го подкрепи. А и така Дизела има ясно предизвикателство пред себе си за 2015-та – да постави новия рекорд по маршрута Ком-Емине. Защото видя какво може, надскочи границите си, а и не е човек, който се отказва от целите си само заради трудностите по пътя.
Попитах го какво е взел за себе си от първия пробег. Отговорът беше:
„Невероятен заряд за втория пробег. Ком-Емине не го правим за рекорда и не е самоцел. Ком-Емине е идея, начин на живот”.
Дизела ще прави нов опит за бърз пробег по маршрута през август 2015-та. За нас остава да преследваме също толкова упорито своя Ком-Емине.
