Историята на Богомил Йорданов е история за един силен мъж със силен дух и силно тяло. Тя е за доброто, което ни движи напред към мечтите и за лошото, през което понякога трябва да премине човек, за да достигне до тях. Тази история е за изпитания, предразсъдъци, страдание, приятелство, победи. Това е
историята на един български шампион
Тя е вдъхновяваща, поучителна и… каквато още си изберете да я наречете, след като прочетете и последното ú изречение.
“Мислите, че всичко е мускули и слава, но съвсем не е така. Има и много болка, има и много усилия и провали… Откакто се родим, сме заобиколени от стереотипи на чужди вярвания, от модели на поведение. Учат ни какво е правилно и какво не. Учат ни как да се държим, как да се обличаме, как да създаваме добро впечатление и правилен имидж…”, въздиша Богомил Йорданов и пренарежда мислите си, за да разкаже премеждията си. Тези, през които не просто е преминал, а които е преодолял с упоритост и вяра в собствените си сили.
Богомил отраства сред приказни герои и светове на книги като Клетниците и Последния мохикан, които редовно му четат неговата баба и дядо.
Така от малък той научава: добри герои има и доброто побеждава винаги.
Мечтае да бъде силен като добрите, които помагат на всички. Затова започва да тренира карате, а на 13-годишна възраст се захваща с фитнес. “Пробвах на 12 г., но шефът каза, че съм прекалено малък”, усмихва се днес Богомил Йорданов.
През 1998 г. фитнесът не е толкова разпространен спорт. В София има едва 3-4 зали, където да тренираш. Повече от клиентите им са мъже и то по-вманиачени. Някъде по това време, воден от мисълта
да бъде добрия герой
бъдещият Балкански шампион по културизъм решава, че трябва да стане правист. До тази идея и университета го отвежда именно фитнеса.
“Докато пораствах се разочаровах, че светът не е като в книгите, където добрият побеждава лошия или като Робин Худ – взимаш парите на богатите и ги даваш на бедните. Видях, че в живота е доста по-сложно. Ако направиш като Робин Худ, например, ще те вкарат в затвора, дори и да е било в името на някаква добра кауза. Така разбрах, че ако искам един ден да помагам с нещо, имам шансове, ако уча право”, разказва младият човек и се връща назад в детството си. Родителите на Богомил са разведени.
Грижите за него поема майка му
“Тя нямаше много възможности, затова, когато бях на 15 г. започнах да работя в залата, където тренирах. Не бях и толкова сериозен с ученето. След 12 клас не ме приеха право в Софийския университет. Записах педагогика, колкото да не ходя казарма, но не отидох нито веднъж. На следващата година имах средства – така се развиха покрай мен нещата. Тогава записах в Нов български университет”, спомня си софиянецът.
През 2004 г. Богомил става студент по право. По същото време тренировките му по културизъм вървят повече от добре. Казва, че целта му е била да докаже, че може да се състезава в този спорт. Подготвя се упорито за първото си състезание. 11 дни преди това събитие, което чака с огромно търпение, се случва нещо, което преобръща живота му. На 5 април 2005 г. Богомил Йорданов претърпява зверска катастрофа на столичния булевард Цариградско шосе. Събужда се в празна бяла стая в Пирогов след един ден в кома.
“Не си спомнях нищо. Притесних се дали е имало други пострадали, не си спомнях дали съм бил сам… в 9 вечерта съм се прибирал, влязъл съм в някаква дупка и съм се забил право в един стълб”, обяснява младият мъж. В болничното легло
Богомил Йорданов лежи натрошен
– със счупен таз, извадени тазобедрени стави, извадено рамо, спукан пикочен мехур, скъсано дебело черво.
“Една от сестрите ми казва: “Знаеш сега сигурно, че вече ще си инвалид след тази катастрофа. Забрави за фитнеса.” Казах ú, че мисля да се състезавам. Тя бързо извика лекар. Реши, че понеже съм си ударил главата и са ме шили, имам проблеми – не осъзнавам, че съм катастрофирал и че съм инвалид. Стреснах се, реших, че ще ме помислят за луд и я успокоих: “Майтапя се, знам, че съм инвалид!”
Хората имат предубеждения
Виждат света през различни стереотипите си, според себе си. Културистите са прости или спортистите са прости… Или, ако си си счупил нещо, направо те обявяват за инвалид. Хората приемат тези неща за даденост, без да вярват и да се борят. Без да се опитват да опознаят някой човек. Не може да казваме на другите кое е възможно и кое не”, казва години след случката Богомил.
Лекарите го успокояват: няма да е инвалид, просто ще куца и ще има проблеми с единия крак завинаги. И го оперират. Пет часа го сглобяват, слагат му метална пластина в таза. Скоро софиянецът прохожда и се завръща в залата за тренировки. Има цел – да се яви на състезание само година след инцидента. През това време не изпуска ученето и взема успешно всичките си изпити. Но не знае, че съдбата ще го подложи на ново изпитание.
