В първа част на историята на Лора ви разказахме как изненадващо, непланирано и съвсем импулсивно младата българка решава да тръгне да обикаля света на стоп. Днес прочетете за усещането да се изгубиш сред дюните на Сахара в тъмна нощ, за двете й срещи със смъртта и за пътуващите деца, които обикалят света.
“После отскочих и до Мароко. Въобще не планувах да ходя отново в тази страна, но за късмет спечелих фото-конкурс. Това ме изпрати безплатно в Сахара за една седмица с медитации, айкидо и свободни танци по безкрайните дюни. Това не беше просто пътуване в пустинята. Беше скок в безкрайността и тишината на душата. Все още осмислям тези изпълнени с мир и любов дни.
В Мароко ме придружи една приятелка. Преди това пътувах сама, но винаги се намират спътници по пътя. Едно от странните преживявания през последното ми пътуване се разигра в Сахара. Отдалечихме се от лагера, за да нощуваме под звездите. След като прекосихме две дюни, се оказахме напълно загубени. Изумително е как изчезва всякаква ориентация сред дюните. Особено в тъмна нощ. Натъкнахме се в мрака на две камили – една бяла и една черна. Чудехме се откъде се взеха, защото вървяхме навътре в дюните, където нямаше никой и нищо. Случката беше едновременно смешна и страшна. През нощта в пустинята се появяват всякакви видения и не знаехме какво точно става с нас. Виждахме светлинки в далечината, които изглеждаха, че се движат и приближават. Но реално нито можехме да преценим колко са далече, нито дали наистина се движат. В пълната празнота и тишина времето и пространството сякаш се разтягат, сгъват и изкривяват. Знаехме, че където има камили, там има и хора. Накрая се изморихме да се страхуваме и си легнахме в близост до камилите. На сутринта се оказа, че сме вървели в съвсем друга посока от тази, в която си мислехме, че сме поели. Бяхме стигнали до съседния лагер, пред който стоят камили. И въпреки че бяхме на 100-200 метра от нашия бивак, на връщане отново се загубихме. Почти час обикаляхме, за да се върнем.”
Залез над езерото Фева.
И при предишните си пътешествия Лора преживява изпитания. Два пъти се разминава със смъртта.
“Размина ми се – признава тя. – Веднъж щях да се удавя в една хималайска река. Водата беше дълбока до кръста и с група приятели я пресичахме, натоварени с раниците. Водата ме събори и тръгнах по течението. За няколко секунди осъзнах, че не мога да се изправя. Не можех да се боря, водата беше ледена. Един от моите спътници ми спаси живота. Подаде ми щека, за която се хванах, и ме изтегли на брега.
Друга страшна случка преживях по пътя за базовия лагер към Еверест. С моя първи спътник Евгени се загубихме в Хималаите. Объркахме пътя и трябваше да нощуваме на около 6000 м надморска височина. Хвана ме височинна болест. Болеше ме глава и нищо не можех да хапна през целия ден. Намерихме някаква скала, където да сложим спалните си чували. Беше толкова студено, че водата ни замръзна. След много перипетии намерихме пътя. Тогава разбрах, че не е толкова лесно и да се умре.”
Когато слънцето грее, Калпа изглежда райска.
Сега Лора си е в България и се наслаждава на първата си зима в родината от пет години насам. Как си представя себе си след още пет години?
“Не бих се осмелила да си се представя дори след 5 дни, да не говорим за след 5 години” – признава тя. – Всичко се променя постоянно и няма как да го предвидим. А и това му е интересното на живота. Опитвам се да не правя планове и да нямам очаквания. Така всичко, което се случи, е изненада. Не бих определила живота си като живот на пътешественик. Това също би било ограничаващо. Сега например се опитваме да създадем еко-комуна в едно село в Кюстендилско. Идеята е хората там да живеят и творят заедно сред природата. Дали ще е до Индия или до Кюстендил, все е пътешествие и всяка стъпка е един урок. Мисля, разбира се, и за свои деца. Те са сигурно най-голямата радост в живота и от тях можем да научим много. Но в никакъв случай не ги приемам като някакво “задължение”, което ще ни накара да седим вкъщи и да станем “сериозни”.
Още една приказна гледка от Индия.
По пътя видях много пътуващи деца на всякакви възрасти и пътят за тях беше много по-забавен и полезен от училище. Повечето знаеха поне 2-3 езика още от предучилищна възраст. Радваха се на контакти с всякакви чудати хора от всички краища на света. Това обогатява знанията и фантазията им. Детската градина и училището в индийския град Гоа са направена от едно българско семейство. Изумително е да видиш как се разбират и си играят деца от България, Русия, Израел, Англия, Швеция, Германия… Срещнах и други български семейства с невръстни дечица на по 1 годинка в Индия. Хората са толкова различни, семействата също могат да бъдат съвсем различни. Както и начинът на отглеждане на деца – точно какъвто си поискаш. Не трябва да ограничаваме фантазиите си, защото децата се раждат с най-неограничената фантазия и чист ум. Можем да им покажем колко вълшебен е живота. Нямам планове за следваща дестинация. Оставям се на пътя да ме води.”
Още снимки и истории от пътешествията на Лора може да намерите на http://sharingiseverything.blogspot.com
