Миналото лято, дойде време за летните отпуски и с мъжа ми започнахме да планиране почивката. Беше ни писнало от хотели, къщички под наем и т. н. и тази година искахме да направим нещо различно и вълнуващо. Решихме – ще си наемем каравана.
Започнах веднага да търся такава в обявите за даване под наем. Добре, че попаднах на мил и загрижен бизнесмен по телефона, който ме светна, че за да закачиш каравана към колата си трябва да имаш допълнителна шофьорска категория плюс Е! Кофти!
Тъкмо си мислех, че вече всичко е изгубено, когато все по-настойчиво започна да се появява една думичка – кемпер, кемпер, кемпер. Няколко дни прекарах във форуми, статии и всевъзможни обяви. Изясни ми се – кола + каравана = кемпер. Оказа се, че има стотици семейства, които притежават свои собствени и постоянно пътуват с тях из България и цяла Европа. Беше ясно –
трябва ни кемпер под наем
Естествено, в средата на лятото свободен кемпер не се намери, но ние търпеливо дочакахме слънчевия и топъл септември да дойде и след като подписахме договора със собственика – събрахме багажа и тръгнахме.
Бях разучила къмпинги, маршрути и всичко важно, което трябва да вземем. Оказа се, в общи линии, че пренесохме цялата си къща в тази къщичка на колела. Кемперът беше доста труден за управление, тъй като беше стар, но по-нов не можехме да си позволим, защото наемът за новите модели е много висок.
Доста му куцаше хидравликата, сервото, педалите се натискаха с всичка сила и до дупка, но благополучно стигнахме там, накъдето бяхме тръгнали.
Бяхме избрали къмпинг на брега на язовир Батак. Намерихме входа на къмпинга, а от рецепцията веднага ни посрещнаха млад здрав мъж и черно-бял котарак.
Мъжът започна да ни задава много странни въпроси и да ни гледа подозрително – откъде сме, откъде знаем за къмпинга, имаме ли препоръки?! Обяснихме, че сме от София, че съм звъняла предварително по телефона и той все пак склони да ни пусне да влезем. Впоследствие разбрахме, че всичко това било, поради факта, че
кемперът беше с пазарджишка регистрация
а гости оттам не били желани в къмпинга. Когато се спуснахме надолу, веднага открихме нашето място. Паркирахме. Човекът ни обясни подробно разположението и уредбата в това мини-селце, включи ни към електрическото табло и изчезна.
След десетина минути, пак се появи. Каза: “Ето ви едно барбекю“, остави го и пак изчезна.
Започнахме да разопаковаме багажа. Подредихме всичко вътре и бяхме като младоженци в новия си дом. След добре свършената работа беше време да си починем. Когато излязохме пред кемпера, извадихме два стола и масичка и седнахме по средата на поляната.
Тишина, чист въздух и спокойствие
Бяхме толкова щастливи и уморени, че седяхме и мълчахме, като в пълна нирвана. Около нас имаше и други кемпери с хора в тях. Всяка „къща“ си беше отделен дом и никой не се вълнуваше от останалите. Поне първия ден. След като слънцето залезе стана толкова студено, че се наложи да облечем дебелите дрехи, които са най-добрият приятел на човек, тръгнал на приключение в планината.
Отворихме една от консервите, които предвидливо бяхме купили, стоплихме я на газовия котлон в кемпера и вечеряхме под открито небе – очи в очи с пълната, ярка луна.
Легнахме си. Както често се случва – това, на което не бяхме обърнали почти никакво внимание в началото, се оказа най важното – кемперът имаше печка. Нощта в планината винаги е толкова студена, че чак не е за вярване!
Спахме като къпани и в 7.00 се събудихме – бодри, енергични, заредени с нови сили. Интересно беше как тихото, заспало “селце” започна да се пробужда. Хора започнаха да се придвижват от и към общия санитарен възел, чуваха се отдалечени гласове… Ние също бяхме станали част от този
енергичен и усмихнат сутрешен ритуал
Всички се поздравяваха с Добро утро, поздравявахме и ние, завързаха се вежливи и неангажиращи разговори и след това всеки тръгваше към своя дом. Всички там сякаш бяхме част от едно непознато и много приятно цяло.
Върнахме се при нашия кемпер и забелязахме нещо черно-бяло на таблото отпред. Това беше нашият не толкова стар познайник – котаракът. Явно беше дошъл да ни поздрави с Добре дошли, но тъй като не ни е намерил, е решил докато ни чака да си полегне и е заспал. Беше цяло приключение да го изгоним и когато най-сетне успяхме, видяхме че
вратата на кемпера
има в долната си част преграда, именно, за да не влизат вътре такива неканени гости. Започнахме да я използваме.
Седнахме да пием кафе. Мълчахме. Изпълвахме се с енергия, спокойствие, усмивки, щастие. Изведнъж се появи собственикът и като буташе едно старо, но здраво колело каза, че е за нас – за да можем да ходим на пазар до близкото населено място. Много мило!
Неминуемо, поради липсата на технологии и интернет, домакински задължения и работа, от какъвто и да било тип, започнахме леко да любопитстваме и да забелязваме нашите съседи. В това откъснато от света място, без компютри, интернет и почти без телефони, център на съществуването ти става какво се случва тук и сега. Приятно е и разпускащо. Видяхме, че
пристига нов кемпер
Настаниха се точно на мястото до нас – вдясно и внесоха доста шум в нашия иначе спокоен и тих ден. Поздравихме се и тъй като седяхме отпред, беше невъзможно да не ги виждаме и чуваме. Те, за разлика от нас, май не бяха дошли, за да се наслаждават на спокойствието на планината. Малко по-късно разбрахме – бяха дошли да правят зимнина!!! Останахме много изумени, но явно хората и така правят.
Започна едно печене на чушки и домати, тропане, говорене на висок глас.
Това, обаче, не ни дразнеше истински. Вече си бяхме взели дозата тишина и спокойствие, преди те да дойдат.
Решихме да си направим барбекю. Мъжът ми отидe с колелото да купи въглища и спирт за целта. Запалихме го и започнахме да печем. Отне доста време цялата процедура, но беше толкова вкусно, че не съжалихме – време имахме достатъчно. На следващия ден пристигнаха още едни нови съседи.
Настаниха се от лявата ни страна. Бащата (с английски акцент) даваше точни и ясни инструкции на децата какво да правят, за да устроят заедно “дома си”. Жената първоначално си стоеше вътре и беше загадка за нас. Старите ни съседи (отдясно) отново на висок глас, който явно беше характерен за тях,
заобсъждаха новите
Как тоя германец бил същински Хитлер, как децата не казват и думичка, като изпълняват нарежданията му и така нататък, и така нататък… Децата бяха момче на около 7-8 годинки и момиче на 11-12.
Изведнъж момиченцето тръгна към мен и като стигна ме попита на чист български език: “Извинете, знаете ли как да си пуснем тока?”
Тези от дясно млъкнаха и вероятно се посрамиха
Котаракът веднага дойде на инспекция. Обиколи няколко пъти кемпера на новите и без предупреждение скочи вътре. Децата започнаха да се смеят, да го гонят… Настъпи такава еуфория, че всички започнахме да се усмихваме и да наблюдаваме каква ще бъде развръзката на тази история.
За съжаление, на другата сутрин трябваше да оставим това безгрижие, красота и удоволствие зад гърба си. Засъбирахме багажа с неохота и тръгнахме. Налагаше се да се върнем в реалността, но по пътя двамата с мъжа ми си обещахме, че догодина пак ще избягаме от нея на такова място… поне за толкова време.
