Преди дни попаднахме на прекрасен текст написан от Йовко Ламбрев (български IT специалист, предприемач и фотограф). Споделяме го с вас със съгласието на автора и идеята, че ако повече от нас се замислят над написаното от него и променят нещо (на пръв поглед) дребно като отношението си към околните (вместо само да мрънкаме), то страната ни може би би станала едно по-светло и приятно място за живеене.
Разбира се, всеки има право на гледна точка. Просто нашата съвпада с тази на Йовко.
Така че – четете и мислете:
“Преди няколко дни се върнах в Барселона след първото си кратко отскачане до България от февруари насам.
Принципно не си падам по генерализациите, макар че признавам, че понякога ми е трудно да ги избегна. Отделно, че винаги съм се дразнел на сравнения от типа тук и там. Но беше неизбежно всички да ме питат дали сме свикнали, харесва ли ни…
Не знам дали съм свикнал. Твърде ми е рано да свикна, още повече, че бизнесът ми е в България, продължавам да работя с клиентите си от България, в главата ми се въртят идеи за нови проекти, повече или по-малко свързани с България. Прекарах 14 години в София и така и не свикнах особено с нея, така че това със свикването при мен никога не е било много на фокус. Още повече в съвременния свят и днешните дву- или тричасови разстояния с low-cost авиокомпания до всяка точка на Европа.
Не се чувствам емигрирал. Просто временно живея другаде. Без някакъв конкретен срок. Имам няколко задачки, които трябва да свърша. Част от тях вече започнах, други предстоят. Иска ми се в някакъв момент да постигна ако не пълна, то поне значителна независимост от физическата география, от мястото, където временно или за постоянно съм избрал да пребивавам. Абсолютен фен съм на т.нар. distributed компании.
Това което, обаче, неминуемо прави впечатление, когато се отдръпнеш на 2-3 хиляди километра от София, дори за няколко месеца е… мрънкането.
Чува се! Уха! Така здраво се чува…
Предимно от България, усилено от днешните псевдообщности на all-in-one multipurpose социалките и най-вече шибания facebook. Но не само. Дори хора, които са напуснали България от години пазят тази наша съкровена отличителна черта като свидна национална идентичност. Световни шампиони сме по мрънкане… Без конкуренция!
Това, което много ми харесва в Барселона е живото усещане за общност. Хората общуват – на улицата, на пазара, в магазините, в учрежденията. Минах през значителна част от испанската бюрократична машина, за да setup-на скромното си бизнес-присъствие тук (данъчни служби, социални и емиграционни служби, общински…) – нито едно нещо не мога да кажа, че е фундаментално по-различно, по-подредено или по-добре от България, нито бумащината, нито опашките, но… с едно изключение – отношението. Хората пред и зад гишето имат общата нагласа и възприятие, че имат обща цел – да са си взаимно от полза. Никой не ме върна, защото нещо не съм разбрал, никой не се намръщи, че не говоря добре нито един от двата официални езика. На едно място жената зад гишето стана да ми донесе стол, за да не стоя прав (при положение, че заедно със заекването на кастилски, работата ми с нея беше под 3 минути).
“Хората в метрото са отчаяни”, сподели един познат. “Не е както преди. Някои имат по двама безработни вкъщи, а някои са с по две ипотеки.” А друга наша приятелка ни разказва, че “Mossos d’Esquadra вади по 10-20 семейства от жилищата им на улицата всеки ден, защото не могат да погасяват задълженията си”. И двамата са българи – и са прави. Европейската криза бушува тежко в Испания – младежката безработица е 50%, строителният бум отпреди кризата и алчните банки са подвели мнозина и са стъжнили живота им, но… Елате в България да видите хората в метрото!
Всичко е въпрос на отправна гледна точка.
В България било мръсно и грозно. Сигурно, но аз и Париж не съм го видял много спретнат. В България е пълно с безстопанствени кучета – абсолютно вярно. В Барселона за три месеца не съм видял едно, но пък основно занимание на подсъзнанието ми, когато се прибирам или излизам от къщи е да внимавам да не настъпя някое кучешко произведение. Толкова са много. Само в Лисабон съм виждал повече. Явно тук не се трогват особено да си събират творенията на домашните любимци. Пред входа на метростанцията ми група тийнейджъри правят свинщини и купчини боклуци през два дни. Никой копче не им казва. За сметка на това в квартала ми протестират два пъти седмично срещу някаква антена на мобилен оператор, от която има належаща нужда, защото покритието е под всякаква критика, но местните галфони, четат и събират псевдонаучни факти, колко били вредни антените и си държат телефоните на 50 сантиметра, говорейки на високоговорител. Мрън!
Няма идеални ситуации, места и отношения. Но това, което прави малката разлика сила с огромен потенциал е как гледаш на нещата – позитивно или не. В крайна сметка проблемите са нещо, което провокира търсене на решения за тях. Дори с възможности за бизнес. Мрънкането работа не върши! Никаква.
Светът е такъв, какъвто е! И познайте кой го е направил такъв? Марсианците ли? Май ние, а?… Е, значи точно пак от същите зависи някак да го променим. Понякога не е лесно! Друг път е отчайващо трудно. Но никой няма полза от изначалната нагласа, че няма да се получи. Сигурно е, че няма да стане по-добре само, ако изобщо не опитваш.
А България веднага ще стане по-малко зле, ако погледнем на нещата с мисълта как да ги поправим вместо да мрънкаме. И като заменим болезнения си индивидуализъм с желание да потърсим това, което ни прави общност (извън facebook).”
Повече мисли, истории и идеи на Йовко Ламбрев може да прочетете тук.
* Заглавието е на Lifebites.bg
