Забавната страна на родните болници: Със счупен крак в Перник

Така ще оцените това, което имате. И са прави! На кого не му се е случвало да мрънка за глупости, които пет минути по-късно нямат никакво значение?! Забравяйки за всички безценни неща, които имаме съвсем безплатно.

 Една от любимите теми за оплакване на българите е здравеопазването. За него е написано толкова много, че ако всички печатни статии се съберат на едно място и се издадат за вторични суровини, можем да запушим дупката в бюджета на Здравната каса. Тъжни истории, по-често с нещастен, отколкото с щастлив край. Но дори в родните болници, тези така потискащи места, не всичко е черно и бяло. Щастливците, които могат в труден момент да видят и забавната страна на нещата, ще го потвърдят. Доказват го и следващите две смешно-тъжни истории. Напълно истински и написани така, както са разказани от героите в тях:

Контузиите в крака не подминават дори и на най-добрите футболисти от неделния мач в махалата.  Когато компресите не помагат, отиваш и се нареждаш на опашка пред кабинета на травматолога. И чакаш. Коридорът задължително е тесен и мрачен. Баби и дядовци седят на къси дървени пейки, които, разбира се, нямат облегалки.

„Първо реших да отида в частен кабинет – разказва контузеният нападател Петър от кварталния  пернишки отбор „Монте Карло”. – Сядам на ръба на дъската и си чакам реда. – Брат ми щъка около мен леко притеснен, когато се появява Той. Докторът! Изглежда възрастен и уморен от нещастията на хората, с които се сблъсква всеки ден. Над 70 годишен.

–  Това ли е тоя, който ще те лекува? Не е ли много стар? – пита брат ми, още неопитен младеж в дебрите на здравеопазнето.

–  Просто е рутиниран, – намигам му аз – и смело влизам в кабинета.

И наистина лекарят бързо поставя диагнозата, след като за секунди се е запознал с рентгеновата снимка.

– Ще гипсираме – отсича медикът. – Навий си крачола на дънките!

Манипулацията минава по бързата процедура, пациентът се разплаща и с куцукане се изнизва навън.

„Голямото забавление започна още когато се прибрах вкъщи – разказва Петър. – Опитах да си сваля панталоните, но нямаше как да стане, защото крачолът не можеше да мине през поставения гипс. Жена ми трябваше да ги среже с ножица. Инстинктивно усещах, че приключението тепърва започва. Реших за свалянето на гипса да отида до общинската болница. Предварително снабден с номер за следобедния преглед зачаках пред кабинета в обичайната компания на очукани от живота хора. Очукани и в буквалния, и преносния смисъл на думата. Бях №2 и вече идваше моят ред, когато се появи мъж в работно облекло, целият облян в пот, а ръката му усукана като знака на долара.

– Трудова злополука. Паднах от скелето и си скълцах ръката – обяснява човекът в коридора.

– Имаш ли номерче? –  сурово пита сестрата.

– Нямам. Паднах от скелето и приятели ме докараха дотук. Болката е нетърпима…

– Без номерче не става – отсича сестрата. – Ставаш №28. Сядай тук и чакай. Да влиза следващия по номер!

„Влязох в кабинета и обясних на доктора, че е време да свалям гипса” – спомня си Петър. – Но нямаше как да не му кажа за мъжа отвън, който беше почти припаднал от болка.”

– Ето какво ще направим – каза травматологът – Вземи тези ножици и сам си свали гипса. После отиваш на снимка и обратно при мен. През това време ще видя какъв е случаят на онзи с усуканата ръка.

„Започнах да търкам гипса с ножицата, но нещо хич не ми се получаваше – признава Петър. – За четвърт час не бях напреднал с повече от два сантиметра.”

– Ако и във футбола си толкова сръчен, няма да липсваш особено на твоите съотборници – анализира докторът, след като вече беше приключил с падналия от скеле пациент. – Дай тука ножиците. Готов си. Тичай за снимка и ела да видим как е зараснало.

„Отправих се към рентгена и там ме посрещнаха две жени” – разказва Петър.

– Ти си уникален късметлия – казва му едната от тях. Ето това тук е последната плака, ако не се беше класирал за нея, изобщо не се знае кога ще имаме нова доставка!

„Зарадвах се на късмета си – признава контузеният наш герой . – Реших да завържа разговор и най-умното, за което се сетих беше да кажа нещо за времето. Беше през есента, но навън миришеше на зима. Споменах нещо от сорта, че скоро може да падне сняг.”

– Да не съм те чула да говориш така – подскача една от лекарките. – Ако наистина завали сняг, ще е много лошо, защото още не съм си купила ботуши. А до заплата има много време!

„Мигом млъкнах и повече не обелих нито дума – признава Петър – Върнах се при травматолога и се оказа, че всичко е наред. Костта беше зараснала добре. Благодарих и тръгнах към изхода на болницата. Минавайки покрай регистратурата дочух следния разговор:

Чак ми стана неудобно, че съм се притеснявал за моя счупен крак – казва Петър. – Тръгнах си от болницата с усмивка.“