Модерно е да посвещаваш всичкото си време на израстването в офисната йерархия. Да влагаш енергията и отдадеността си в новия проект, вместо в старите приятелства. Да бъдеш някой с визитка, която отваря врати и затваря усти. Модерно е, вече дори без оглед на културата, в която живееш (или работиш – за работохолика двете са едно и също).
Прочетете пак.
За ра-бо-то-хо-ли-ка!
Не го бъркайте с кариериста.
Вторият може и наистина да е на мода, но първият е на кушетката на психолога. Ако не е, намерете начин да го насочите натам, защото този човек е проблем не само за себе си, но и за семейството си и хората, които го обичат.
Нарича се дисфункционалност – проблем, за който много се говори, когато нищим теми като алкохолизма, но който остава неразбран, когато захванем тази за работохолизма. Преведно от езика на психолозите, това е като непълноценност в общуването, като невъзможност да се изрази пълната гама от чувства, преживявания, нужди и желания.
За дисфункционални се считат семействата, в които единият или и двамата родители са зависими към някаква химическа субстанция (най-често алкохол или наркотици), а също и семействата, в които е налице физическо или психическо насилие. Но дисфункционални са и онези семейства, в които имаме родител, пристрастен към хазарт, интернет, порнография или към… работата си.
Схемата на поведение на работохолика спрямо семейната половинка много напомня на типичното поведение на човек с всеки друг от гореизброените проблеми. „Ако партньорът на някоя жена е работохолик и тя го моли и настоява да престане да се застоява с часове вън от къщи, какъв е обикновено резултатът?
Той започва да закъснява още по-често, смятайки, че е в правото си да постъпва така, за да избегне вечните й натяквания.
С други думи, като го гълчи, умолява и се опитва да го промени, жената всъщност го подтиква да вярва, че проблемът между тях не е неговият работохолизъм, а нейното натякване – и наистина, непреодолимият й стремеж да го промени може да стане също толкова съществен фактор за увеличаване на емоционалната дистанция между тях, какъвто е и пристрастеността му към работата.
В усилията си да го приближи до себе си жената практически го отблъсква още повече“, пише известната психотерапевтка Робин Норууд в „Жените, които обичат твърде много“ (издавана у нас и през 90-те като „Параноя на страстта“).
Авторката отделя на проблема с работохолизма няколко страници в книгата си и го сравнява с всички натрапчиви действия, определяйки го като сериозно психично разстройство. Според Нордууд в живота на мъжа работохолик увлечението му вероятно има за цел да го предпази от създаване на близост и интимност, от които той се страхува, и да предотврати изплуването на други неприятни емоции, на първо място тревога и отчаяние.
„Работохолизмът е едно от средствата на мъжа, израснал в дисфункционално семейство, да избяга от себе си, така както прекалено силната обич на жената от такова семейство е основно средство за бягство от себе си“, казва психотерапетвката, като обръща специално внимание на възможностите, налични пред жената в такъв брак.
„Цената, която плаща мъжът за това свое поведение, е едноизмерно съществуване, което му пречи да се радва истински на живота. Но единствено той може да реши дали цената е прекалено висока и единствено той е способен да предприеме някакви мерки и рискове, за да се промени.
Задачата на съпругата му не е да коригира неговия живот, а да направи по-стойностен своя собствен живот.“
Все още ли мислите, че е модерно да си липсващата половинка в една връзка, родителят с честите отсъствия от дома или партньорът, неспособен да създаде дом, деца и изобщо – някакви отношения?
