Спомняте ли си, когато бяхте деца и вярвахте в чудесата от приказките?
Спомняте ли си как преминавахте през препятствията като любимия си приказен герой? Аз все още помня. Макар тези спомени да избледняват с времето и понякога да ми е трудно да си ги върна. В последната една година се наложи да премина през редица изпитания, които се отразиха на вярата ми в доброто, в хората, в приятелите и… в приказките.
През тази една година видях с очите си, че понякога, точно когато цялата болка начупи света на един човек, се намират хора, които да сглобят стъклата и да ги превърнат във витраж. И точно, както витражът пречупва светлината и я прави безкрайно красива, така и добрата постъпка пречупва вярата и кара човек да си спомни за приказките. И макар това да не променя обстоятелствата съществено, то възвръща вярата в доброто – и то в доброто у хората.
През тази една година видях хора, които се опитаха да ме убедят, че доброто е променлива величина, влияеща се от удобство, угода… че дори тогава, когато изречеш правилните думи, това не променя същността ти. И това ме кара да мисля, че дори да извършиш добро понякога си има цена.
Но през тази една година срещнах или опознах хора, които сякаш умишлено бяха точно там, за да ми покажат, че доброто у хората не е загубена кауза, че ако вярваш малко повече в доброто от приказките, то тогава, все пак (в повечето случаи) то побеждава. И за да се случи това, не е нужно нищо повече от внимание към детайла, от отношение към човека, от умението да предизвикаш усмивка у някого, да му доставиш дори минимално удоволствие, да му покажеш, че е тръгнал в правилната посока и да го окуражиш да продължи…
Понякога, за да победи доброто, просто трябва да повярваш в някого, да му подадеш ръка, точно, когато има най-много нужда да повярва в чудеса. Понякога е необходимо единствено да споделиш бремето на другиго и да му покажеш положителната страна на нещата в точния момент… като направиш всичко това от сърце.
Невъзможно е да опиша всички случаи, които дори и трудно, ме накараха да си припомня приказките и това, че ако силно вярвам в еднорози, то едва ли ще се намери някой, който да ме убеди, че те наистина не съществуват.
Скоро ми попадна книга, която разказва за кривата на щастието и реалните, истински истории на хора, незагубили вярата си в тези митични създания. Или поне аз така я разбирам… И така, точно до мен застават:
баскетболист с диабет;
баща, който не се примирява с диагнозата на сина си и въпреки нея двамата постигат невероятни спортни рекорди;
човек, който с цената на живота си се бори за една кауза, в която вярва истински;
момиче, което показа, че да проявиш съчувствие към болката на другия е най-ценната победа…
За мен тези хора вярват в еднорози. И макар техните постъпки да не променят обстоятелствата съществено, то поне възвръщат вярата в доброто. И то в доброто у хората.
А на мен ми дават поредната причина да не губя вярата си в еднорозите и да не позволявам на никой да ме убеди, че те наистина не съществуват.
Повече от Невена може да прочетете на личния й блог.
