Историята на Краси Куртев с музиката започва в детството, когато неговата баба му подарява китара: „Беше класическа кухарка „Орфей“, но аз мечтаех да свиря на бас и няма как, отидохме да купим такава с четири струни.“
Като басист е основният двигател за създаването на „Акага” в онези години, когато „някои хора са ограбвали България и са ставали милионери, а ние решихме в този вакуум да правим музика.“
23 години по- късно „Акага“ е символ на изискан стил и виртуозно изпълнение, поднесени с хитова лекота и силен мъжки чар. Момчетата се шегуват, че според независимо международно изследване са мега известни: „Един наш приятел, финландец, се подсмихваше на това, че сме популярни в България и беше започнал още от летището да пита хората дали знаят кои са „Акага“. Оказало се, че няма човек, който да не ни познава. Но това не е била целта на занятието. През всичките години ние искахме просто да си посвирим и да си направим кефа. Сбъдвахме мечтата си.“
Срещата с Краси от „Акага“ е месец след големият им концерт „100% Акага“ в НДК, седмица след изтощаващ тур в Скандинавия и дни от фурорната поява на проекта им с Ицо Хазарта.
Нека да започнем това интервю по правилата на добрия разговор – със запознанство. Коя е Акага?
Акага е древна българска жрица. Още в началото спорехме как да се казва групата, като тогава всички се наричаха с английски имена и пееха на английски. А ние искахме нещо, което да е българско, но да звучи еднакво добре на всички езици. Мисля, че намерихме перфектната комбинация, защото Акага е била баба на Хан Аспарух – т.е. име е, не се превежда и звучи еднакво навсякъде. Според легендата Акага е виждала бъдещето и дори мъжете са я следвали. Ще ви кажа и една пикантерия: нумеролози твърдят, че това е харизматично име, защото има три „А“- та, което означава начало, че това име ще води. Спомням си, че като го чух си помислих: хубаво е името, но е много странно. И изходихме от случая с Енгелберт Хъмпърдинг, на който мениджърът му е казал: „Това име или ще го запомнят или ще го забравят. Трети вариант няма.“ Така стана и с „Акага“.
Вече над 20 години сте заедно. Как се поддържа едновременно добър бизнес и здраво приятелство в изцяло мъжка компания?
Даже аз се учудвам, че толкова дълго работим заедно! Ние се познаваме от деца, което изчиства много неща между нас, защото никой не може да се прави пред другия на нещо, което не е. С две думи – знаем си всичките тъпотии. Заедно сме от музикалното училище. Аз бях тромбонист и с Гошо (Георги Велев – бел.а.) свирех от трети клас, с Ивчо (Иво Казасов) – от пети, а в шести запалихме първата цигара. Това, което ни държи може би е, че първо сме приятели и второ, че сме еднакво мислещи и си сбъднахме мечтата, напук на тези, които предричаха, че нашата история не може да се случи. През годините в „Акага“ са свирели над 20 музиканти и то само елитни. Още от началото Ясен Велчев беше пианист. Също сред основателите на групата е Кристиян Александров, който замина за Канада и спечели „Грами“ за джаз композиция… Калин Вельов беше перкусионист, Цветан Недялков – убийствен китарист, Оги Весков, който е в Биг Бенда на БНР и също е страхотен, а в момента Петър Главанов е китара при нас. Новите ни членове са от група „Сленг“, но те също ни бяха съученици. Винаги съм се радвал на късмета си да свиря само с невероятни музиканти. И като се познаваме от толкова дълги години, сякаш при нас има насадено едно английско уважение. Знае се, че не се пристъпват някои граници, не се казват някои неща. Ако например някой нещо е сгафил, никой не му го натяква, но той си усеща, че не е в хармония и сам оправя нещата. Иначе в групата сме равнопоставени, в демокрация сме.
Една седмица след премиерата на „Маймуни“ с Ицо Хазарта парчето вече е хит. Но преди година едва ли някой щеше да повярва, че „Акага“ ще е в песен с хип- хопър.
Смея да твърдя, че в „Акага“ сме широко отворени към новите неща и ни е много скучно да свирим едно и също години наред. Ако пеем това, което пеехме преди 20 години, щях да се откажа. Проблемът с това парче беше не да го направим на всяка цена, а да стане добре. Текстът е мой, рапирането – на Хазарта. Естествено, че срещам много музиканти, които казват: „Това рапът не е музика“. А аз отговарям: Вие въобще не сте вникнали в цялата история. Истината за хип-хопа е, че това е новата улична поезия. Вярно е, че има рапъри, които псуват, говорят мръсотии и мястото на родителите е да чуят това и да го ограничат, но това е новата мания. Нека погледнем реалността – хип-хопърите в момента имат работа и популярност. Дори да предпочитах някой друг стил, например джазът да е на върха, не е той на върха. В момента във Финландия суингът е на мода, но ние не сме Финландия. А ако погледнем Америка – там рапът никога няма да залезе, защото казва неща, които другите стилове не могат. За 16 такта, колкото има Хазарта в нашата песен, той обяснява цялата ситуация в България. В рокендрола за толкова кратко време не може да го направиш, нито в естрадата. Хубавото на рапа е, че може да кажеш всичко, без данни да пееш като ангел. Това го прави универсален стил. Но има го и другото – подлъгващо е, че всеки може да го прави. В „Маймуни“ ние работехме с най-добрия текстописец и искрен играч в рапа. На мен ми беше безкрайно интересно и резултата си струваше.
Но както правите „хазартни“ неща, имате и много популярни кавъри от естрадата. Ако трябва да влезем във вашата версия по Кирил Семов на „Една девойка ме попита“ – какво искаш да те попита една девойка?
(Избухва в смях.) Мога да кажа какво не искам да ме попита: “Извинете, вие „Ахат“ ли сте?“. Но в крайна сметка в това няма нищо лошо, защото „Ахат“ са страхотна банда. Голям фен съм на „Черната овца“.
Явно понякога е важно не колко и какви песни имаш, а една да изпееш, но златна.
Точно. Един „Хотел Калифорния“ имат „Игълс“, но заради него са взели 9 млн. долара, на 60-годишнината на шефа на „Боинг“, защото това била любимата му песен. Аз се срещнах с член на групата в Швеция и той ми разказа случката. Това е: една песен да имаш, ама да е песен – появила се в точното време, за точните хора. В момента неконцептуалните неща завземат света. Няма как вече да свириш само рок, по-интересно е да правиш всичко. AC/DC естествено остават в тежък рок, но те са емблема. Нова група няма как да е като тях.
С новото ни парче ние се опитваме да стигнем до малко по-широк кръг от хора и това не е, за да спечелим повече пари. Не е тайна, че работим доста в чужбина и имаме възможност да печелим добре. Целта на „Маймуни“ е да ни разбират децата. Защото времето си върви, новите хора имат вече друга естетика и ти не може да им говориш като някакъв възрастен чичко. Истината е, че светът се развива и не искаме да свирим пред ограничен кръг фенове.
С Хазарта си говорихме (сега давам леко интервю от негово име), колко е готино, че не сме от категорията творци тип „аз съм истински“ или „аз съм себе си“. Нали сте усещали когато някой музикант, никой не го слуша, но той твърди, че прави песни, за да се изразява. А ние не искаме се „изразяваме“ самотни и да свирим само вкъщи на рояла. Искаме да се виждаме с хората! Искаме срещи!
Как релаксира един музикант след такива бурни и винаги емоционални срещи?
В никакъв случай не е с музика. Ако човек от нашия бранш може да си мечтае за нещо, то е да си лежи в зелена градина, на село, сред тишината. Емблематичен е случаят с Браян Адамс, който купува някакво селище в Канада и всички хора са много доволни, защото предричат, че ще настане безспирен купон, със свирни, със звезди, с музика… При което той затваря бара на селото. Иска тишина!
Говорим само за работа, а къде остава любовта?
О, любовта не може да я пропуснем ей така с лека ръка. Музикант без любов не може. Аз живея с музиката и любовта към семейството. Синът ми е на 11 години и учи китара в музикалното училище. Той се казва Нео – от древногръцки „нов“, защото дойде като нов в нашия живот. Освен това името му звучи интернационално. Например моето име, Красимир е трудно за произнасяне във Финландия или Швеция. Краси също предизвиква забавни моменти – крейзи ли съм, крайзи ли. А човек трябва да има име, което да се произнасят на всички езици. Съпругата ми Нели е фотограф и даже в момента снима новия клип на Големия шлем, както аз им казвам (двете общи парчета на Графа, Били Хлапето и Вензи и Дивна, Прея и Михаела Филева).
Изкуството ли събра вашето семейство? Имате ли си хубава любовна история, достойна за балада например?
Имаме си, разбира се, макар да е леко тривиална за бранша. Запознахме се на мое свирене. Сестра й беше повод да се видим. Тя също е женена за музикант – Мишо Шишков, но ние дотогава с него бяхме на „Здравей – Здрасти”, така че се запознахме чрез жените си и станахме много добри приятели. Така започнаха нещата при нас: от клуба, запознанство, срещи и в един момент – любов. Беше романтично, но в никакъв случай не беше от онази банална любов между музикант и фенка. Аз преди, а сега пък хич не флиртувам с фенската маса.
А и вие сте толкова много мъже в групата, че почитателките явно не знаят кого да изберат за да не обидят другия.
Имам си традиционна шега за такива случаи. Когато свирим в чужбина и ни молят за още една песен, аз им казвам: не може, защото сме ви обидени. Те питат защо. А ние: защото искахме да чуете музиката ни, а вие гледате само телата ни. (Смее се) Всъщност аз до ден днешен благодаря на Господ, че хората искат да ни гледат и слушат. Защото определено не сме най-красивите и фини тела в съвременния музикален бизнес, но явно има някаква магия при нас. Ще бъде много тъжен момент, ако хората не ни искат вече. Но ако си професионален музикант трябва да предвидиш, че един ден може и това да се случи. Говорил съм с по-възрастни колеги и те казват, че сцената не може да бъде заменена с нищо друго. Това е като да накараш състезател от „Формула 1“ да кара такси. Той по-скоро няма да кара нищо. Самият Ерик Клептън в книгата си пише: „Ако Господ беше решил, можех да свиря на някой ъгъл за пет цента и да нямам пари за сандвич. Просто Господ е решил, че ще бъда Ерик Клептън. Не съм сигурно най-добрия китарист на света, но това е положението.“
