Живея в къща в подножието на Витоша. По-скоро обитавам нейния таван. И покрив. Това е моето място. Тука са събрани всички съкровища, подарени ми от хората, които някога съм обичала и които са обичали мен. Навсякъде, накъдето се обърна, виждам предмети с нашата история.
Картичка, нарисувана от най-добрата ми приятелка, още когато бяхме ученички в гимназията и всеки ден си купувахме на път за училище гевреци от Валентинчо на площад Славейков. Появявахме се за малко в часовете по немски, а после
бягахме към някое кино, за да хванем по-евтина прожекция
С втори геврек в ръка.
Китара от баща ми, която сега прашасва като артефакт в един ъгъл, но напомня за времето, когато правихме опити да свирим заедно. В началото бях страшно запалена, но после, както и много последващи пъти с други хобита, мързелът и непостоянството ми надделяха. Все пак, от време на време забърсвам праха по нея, опитвам се да напасна отвикналите си пръсти по финните ú струни и се надявам този път да изкарам някой чист тон. Този път обаче все не идва.
Още като малка наблюдавах как баща ми се грижи за своята. Настройваше я ежедневно, а ноктите му бяха винаги специално изрязани и изпилени в обла форма. После хващаше перцето и магията започваше. Можех да го слушам с часове. И кълна се, че всеки път, когато погледна занемарената си китара, в ушите ми започва да звучи песента на баща ми.
Затова я държа в ъгъла, без калъф, заради безмълвната ú музика.
Имам още изсъхнали букети от бивши гаджета, предимно рози. Държах ги с дни, затиснати между страниците на любимите си книги, за да ги запазя “завинаги“. В резултат на това страниците им се оцветиха от червени, жълти и розови листа. Но по-голямата част от цветята оцеляха и
сега хербарии дебнат отвсякъде
Имам и скални отломки от времето, когато обикалях пещерите по Родопите и, подобно на Благо Джизъса, вандалствах в тях, за да си отмъкна нещо за тавана. Това се превърна в мой навик.
Винаги да запазвам по нещо от всеки важен етап и човек в живота ми.
Имам и музикална кутия от абитуриентския си бал, която ме връща към безобразния ми избор на рокля и прическа. Макар че тогава си мислех, че съм страшна. Към неудобните обувки, които забравих някъде и се прибрах боса. Към танците в Мохито, което вече е затворено. Към началото на края на безгрижието ни.
Имам и подарени папируси от Египет, където беше най-незабравимото пътешествие в живота ми. Обиколих го от Кайро до Хургада – град на Червено море. Возех се с влак, каруца, камила, качих се на подводница и бях сафари джип в пустинята. Обиколих множество гробници на фараони и се разтреперих пред Сфинкса. Срещнах бедуини и гледах танца на дервиши. Една седмица бях на кораб по Нил и всеки ден намирах пред каютата си неподписана бележка. И те са на тавана. Така и не разбрах кой ми ги оставя, но всяка сутрин се събуждах с усмивка.
Върнах се по-човечна отколкото тръгнах
Имам подарени още африканска маска, картини, розов слон, грамаден метален ключ, книги с любовни послания, инсталация от миди и рапани, издълбан с инициалите на едно отминало приятелство дънер, натъпкан шкаф с писма от баба ми, докато следвах в чужбина, кошница с винени тапи, лампа-муха и колекция от миниатюрни, колкото нокът човечета, които съм наредила на специална етажерка.
Таванът ми е като бит пазар, събрал сезоните в живота ми. Той е гоблен на завои и пътища. Мозайка от съдбовни срещи. Балада за сбъднатости и несбъднатости. Гробница на изсъхнали рози. Плоча на Radiohead. Кафе с приятел на покрива. Семейна снимка. Олтар на щастливи спомени. Таванът е портрет на душата ми – колко много са взимали и колко много са давали. Символ, че всичко тече, просто тече.
Много пъти съм го напускала. Винаги по една и съща причина. Защото съм се влюбвала. После сме се разлюбвали и аз съм се връщала обратно, с нови сувенири. Но знам, че ще дойде денят, когато ще го напусна завинаги. А когато навестявам обитаващите го в безвремието сенки, ще пускам музика, ще сядам на покрива и ще благодаря на всяка поотделно, че ме е довела до човека, с когото таванът няма ми липсва.
Вижте още: Калейдоскоп на времето
