Умните хора са казали – ходете поне веднъж месечно на свиждане в болница или запалете свещ на гробище.
Така ще оцените това, което имате. И са прави! На кого не му се е случвало да мрънка за глупости, които пет минути по-късно нямат никакво значение?! Забравяйки за всички безценни неща, които имаме съвсем безплатно.
Една от любимите теми за оплакване на българите е здравеопазването. За него е написано толкова много, че ако всички печатни статии се съберат на едно място и се издадат за вторични суровини, можем да запушим дупката в бюджета на Здравната каса. Тъжни истории, по-често с нещастен, отколкото с щастлив край. Но дори в родните болници, тези така потискащи места, не всичко е черно и бяло. Щастливците, които могат в труден момент да видят и забавната страна на нещата, ще го потвърдят. Доказват го и следващите две смешно-тъжни истории. (Първата четете тук.) Напълно истински и написани така, както са разказани от героите в тях:
За безсмислието на сложните процедури
„Просто не е за вярване, колко неприятности може да ти донесе един най-обикновен нокът на палеца на крака – започва разказът си Росен, вторият наш герой от лабиринта на родното здравеопазване. – Расте навътре, впива се в кожата, болката става нетърпима и съвсем скоро изобщо не можеш да ходиш. И понеже съм доста страхлив, записах час в реномирана частна болница и ми назначиха операция. Обадиха ми се два дни преди интервенцията. Предупредиха ме, че не трябва да се храня вечерта преди да ме оперират. Пристигам в уговорения час, посрещат ме учтиво и ме настаняват в болничната стая. Става време да влизам в операционната и се озовавам в нещо, което не бях виждал никога до този момент. Все едно ще ме изстрелват в Космоса.
Навсякъде греят екраните на модерни апарати. От тавана към операционната маса е насочено мощно осветление. Заповядват ми да се съблека чисто гол и ме обличат с някаква зелена мантия. Казват, че зеленият цвят действал успокоително, но аз не се почуствах никак добре. Така и не разбрах защо въпросната мантия оставяше целия ми задник гол. Още повече, че предстоеше да заспя непробудно, упоен и беззащитен. Веднъж попаднал там нямаше връщане назад. Въздъхнах и се оставих на милостта на съдбата и докторите. Събудих се в болничното легло. Изписаха ме след два дни с уверението, че всичко е минало чудесно.
Лошото е, че два месеца по-късно, същият упорит нокът пак започна да расте, в посоката, в която очевидно беше решил да се развива в бъдеще. Перспективата отново да ме облекат в зелената мантия изобщо не ми харесваше. Страдах тихо, докато не ми препоръчаха лекар, който правел чудеса в частния си кабинет. На всичко отгоре се оказахме познати.
Отивам при него и той ме пита: “Казвай за какво си дошъл, явно нещо си закъсал.”
Обяснявам набързо за свонравния нокът на крака ми. Докторът поглежда в коридора, вижда, че не чакат пациенти и казва: “Лягай на кушетка и да го режем!”
Опитвам се да протестирам: “Ама как така, аз не съм психически подготвен…”
– Лягай докато няма никой, защото не мога да се занимавам само с теб.
Предавам се, но се осмелявам да питам за упойка.
“Няма упойка. Ще стиснеш малко зъби. Ей сега чакам да дойдат две баби, не мога да те чакам да ми спиш тука. Ще ти вържа палеца с ластик за коса и това ще ограничи притока на кръв. Така ще боли по-малко.”
“Чак тогава си спомних историята за бабата на един приятел, която същия доктор я налегнал здраво, а тя така пищяла, че дори нервите на тренирания медик не издържали – разказва Росен. – Той изкочил в коридора, а престилката му цялата в кръв все едно е касапин в „Родопа”. Скарал се на близките в коридора:
– Елате я дръжте тая бабичка, че вече не знам какво да я правя…
При същия доктор бях попаднал. Няма упойка, няма модерни апарати, нито зелена мантия. Половин час по-късно бях навън с превързан палец на крака.
Оттогава непослушният ми нокът е съвсем като нов. Сигурно не смее да си позволява нови волности. Благодаря ти, докторе!
