21 изчезнали в България професии, занаяти и постове

Кога за последно сте подменяли кюнци или сте се качвали на файтон, за да се приберете вкъщи? Да… тези дейности преди стотина години са били напълно нормални професии. Заедно с постове и занаяти, които макар изчезващи или вече напълно изчезнали, пазят традициите в бита на българите от предходни епохи. Те издават в детайли икономиката, нуждите и техническите похвати на предците ни

столетия назад във времето

Затова е интересно не просто да ги познаваме, но и да ги изучаваме. Да пазим знанията за тях, защото в тях се крие късче от историята на българския народ.

Днес тези занаяти, длъжности (дори от по-ново време) и професии са отхвърлени като ненужни от новата епоха. С технологичния напредък и привнесените нововъведения, част от тях са се видоизменили или са се прелели едни в други. Ще се опитам да изброя някои като ги опиша накратко, без да претендирам за абсолютна изчерпателност.

Ето списъка на Lifebites.bg с 20 занаята, професии и постове, които днес вече са или екзотика, или история!

Дръндарство

Какво е това? Мнозина от вас вероятно ще повдигнат безпомощно рамене. И съвсем разбираемо. Дръндарството е от занаятите, които са изчезнали от ежедневието ни.

Това е метод, чрез който остриганата ярешка козина – ярина се е разбивала с помощта на дрянови пръчки. Така тя е преработвана в суровина, която мутафчиите са ползвали за да изработят изделията си. Какво са правили мутафчиите ли? Изчакайте – и дотам ще стигнем! С напредването на технологиите, развитието на търговията и внасянето на готова прежда и платове, тази професия постепенно отмира.

Мутафчийство

Ето че стигнахме и до мутафчиите! От обработената от дръндарите ярина те извличали влакно, от което изплитали въжета и различни видове торби. Изделията на едновремешните мутафчии се славели с изключителната си здравина и издръжливост. Продуктите били толкова качествени, че днес трудно можем да намерим съвременни стоки, които да ги конкурират в това отношение.

Кочияши и помощник-кочияши

Кочияшите са предшествениците на таксиметровите и частни шофьори. Ще кажете – ами то и днес има! Да, но както и за други професии и занаяти, включени в списъка ни, ще отбележим, че съвременната версия и на кочияшите е съвсем различна. Няма как да срещнете файтонджия, който прави редовни курсове в големите (нито пък в малките) български градове, за да разкарва клиенти до адреси. Може да ги видите по курортите, където са си чиста туристическа атракция.

А помощниците им – те категорично са пратени в историята. Днешните шофьори нямат нужда от допълнителен човек, който да им помага да управляват и поддържат возилото си, а за ориентиране в маршрутите от години ползват навигация. Едно време обаче с карети са се предвижвали дори официални държавни лица.

Коларство

Или майстори на коли (по-малки каручки), брички и файтони. Те са изработвали както по-базови каруци, така и по-луксозни двуколки и дори шейни! Най-известният колар в родината ни е врачанинът Мито Орозов. Определят го за основоположник на модерното коларство в България. А ако се разходите до родния му град, може да разгледате едни от най-впечатляващите модели файтони, дело на талантливия българин.

Кошничарство

Освен направата на различни кошници за храна и кошове за риба, те изплитали и старите пчелни кошери по технология, позната от хиляди години. Използвали се различни материали, от които кошничарите правели различните видове изделия. Леска (лешник), която се изплита и закрепва с тънко зебло и повед – вид лиана, която вирее до реки и водоеми. От тези две суровини се извличали тънки пръчки, с които се правели красиви и здрави кошове. Също така от най-популярните суровини за занаята били и обикновените върбови клони.

Вижте още… емигрантите, които създадоха Америка

Модни кроячи

Да – днес във всеки град все още има шивашки ателиета. За по-богатите ни сънародници – има и модни дизайнери! Само че модните кроячи и шивачите в началото на 20-ти век са били използвани не само за конструирането на дрехи по специални поводи. Всеки уважаващ себе си работещ българин в сферата на науката, финансите, администрацията, журналистиката, здравната система и дори горите, се е нуждаел от дрехи, които да отговарят на заемания пост и социалния му статус.

Затова са ползвали услугите на модните кроячи и шивачите – предимно мъже, които ги обличали, така че да изглеждат като истински европейски граждани. Имало е дрескод, който всеки не само е бил длъжен, но с удоволствие е спазвал.

Самарджийство и седларство

Самарджиите правели самари. По-младите читатели може би не знаят какво означава тази дума. Това е грубо седло, изработено от съчленени дървени части, предназначено предимно за товари. Седларите пък изработвали кожени по-фини и удобни седла за яздене.

Бозаджийство

Произвеждали и продавали ориенталската напитка, която се правела от запечено просено брашно. Пак поради дългогодишното ни “съжителство” с турците ние познаваме бозата.

И днес има боза, и днес се пие – особено популярна в комбинация с прясно изпечена топла баничка. Но бозаджиите не са това, което са били бозаджиите едно време! Днес бозата идва в каси, директно от цеха за масово производство. А преди години

бозаджии всеки можел да срещне из градските улици

където предлагали стоката си. В едната си ръка носели мръсна чаша, която изплаквали с вода от кана в другата си ръка. Клиентите пийвали бозата на място до тях и продължавали.

Насели бозата на гръб в метален контейнер, наречен “дойна”. Най-известните бозаджии били в Радомир. Те се славели с това, че правели най-хубавата боза! Както и всеки по-възрастен българин ще ви каже, че халвата от Ябланица била най-популярна.

Някогашните бозаджии, освен дойната на гърба си, в ръце носели тежки кани и съдове, с които предлагали стоката си на клиентите. Те били работливи и толкова популярни, че намерили място и във фолклора ни и следния каламбур: “Разтегнаха ми се ръцете като на радомирски бозаджия”.

Сиропчийство/шурупчийство

Сиропчиите са приличали много на бозаджиите. Нарамени с контейнери на гръб и запасали чашки в специален пояс на кръста си, те обикаляли градовете и продавали по улиците своите напитки. Сиропчетата се пиели на крак, а не като днес – в кафене, на удобен стол и приятна музика.

Кафтанджийство

Кафтанджиите изработвали дрехи и различни пособия от памук. Техни изделия били кафтаните. Кафтанът е облекло, което е привнесено по нашите земи с идването на турците. Представлява дълга до земята дреха без крачоли и с дълги ръкави. Закопчава се отпред.

Кафтанджиите изработвали и шамии – женски кърпи за глава. Наименованието на този вид дреха идва от сирийския град Шам – днешен Дамаск, който дълго време бил в пределите на Османската империя. Затова и това понятие за кърпата е стигнало до нас. Всъщност поговорката “Нерде Ямбол, нерде Стамбол” е парафраза от оригиналното на турски “Нерде Стамбол, нерде Шам”.

Учители по агрономия и труд и техника

Съвсем нормално е с отмирането на една епоха да изчезнат и много от професиите, упражнявани по това време. Като учител-агроном. Или учител по труд и техника. Помните ли ги? Едно време, когато бяхме съвсем малки и бяха решили, че е добре да усвоим някои практически умения, този тип преподаватели ни показваха как да огъваме метал, да шием, да свързваме жички, водеха ни до т. нар. опитни полета, където садяхме, присаждахме и отглеждахме плодове и зеленчуци. Да не говорим за специализираните учебни заведения, където тези моменти се изучаваха в детайли.

Днес времената са други и специалностите са различни. Може би все още някъде в страната учат децата в училище как да шият, но все по-актуални, съвсем разбираемо, са класове по роботика, програмиране и чужди езици.

Даракчийство

Още една работа, която преди стотина години се е вършела от специален човек. Името на този занаят идва от машината, с която се обработва овчата вълна – дарак. Той представлява колело, задвижвано от течаща вода. Затова най-често дараците се намирали до реките. По-късно задвижването им ставало и с по-модерни средства. Колелото задвижвало механизъм, който се върти и с помощта на пръчки вълната се разчепквала, за да може да се преде от нея.

Копаничарство

Копаничарите изработвали корита за поене на животни, нощви за месене на хляб, лъжици, копани и други изделия за бита. Този занаят е специфичен, понеже за него се правели специални тесли и брадви, които са с извити дръжки. Използват се и рукани за издялване и различни длета.

На някои места в страната все още могат да се срещнат копаничари. Но повече от ясно е – днес те изобщо не са толкова нужни, колкото са били едно време, преди появата на заводските стоки и още повече – на евтиния китайски внос.

Бъчвари и кацари

Един от най-големите и уважавани занаяти в миналото е бил бъчварството, на някои места в страната по-известен и като бъднарство. Той бил типичен за балканските градчета, където и към момента продължава да се практикува. Благодарение на традицията в България сами да произвеждаме виното си, този занаят все още не е изчезнал, макар и да е загубил едновремешния си блясък.

По обективни, но не докрай разбираеми за мен причини, днес вместо бъчви и каци се използват пластмасови бидони или метални контейнери! Наистина – по-евтино, но далеч и не толкова качествено.

Сарачи и кундурджии

Още една останала във времето професия. Сарачите се занимавали с производството на всякакви изделия от гьон. Какво е това ли? Ами, гьонът е твърда и дебела кожа. От нея се правели ремъци, колани, а в по-ново време и подметки за обувки. Всъщност подметките на повечето наистина хубави маркови обувки и до днес се правят от гьон.

Днес никой не си прави ремъци, нито колани или поръчва подметки за обувки. Всичко е на една ръка разстояние в близкия мол, произведено от името на световна марка!

Кундурджиите са майстори-обущари. Разбира се, обущари има и днес! Но те далеч не са това, което са били

предшествениците им майстори едно време

Тогава, когато не просто са кърпели и ремонтирали обувки, които няма как да върнете в магазина, а не искате да изхвърлите. Тези майстори не просто са сменяли капачета на токчета и подменяли подметки, а правели обувки. Днес тяхната функцията е поета от дизайнери и машини във фабрики. Някъде по света вероятно все още съществуват подобни ателиета, но къде може да видите такива в България? Единствено на стари снимки….

Пъдари

Тази длъжност била щатна към кметството или Градския съвет. Пъдарят охранявал различните селскостопански имоти на селото. Съдействал на гражданите при опазването на живата стока или обработваемата земя. Днес, досещате се, по селата се назначават единствено чистачи и администрация. Дребните производители пазят сами стоката и продукцията си, а големите – наемат пазачи, на които плащат от джоба си.

Разсилни

Друга длъжност, която също е била към общината. Разсилният разнасял документи от една институция до друга или от институциите към редовите граждани. Нещо като вътрешноведомствен пощальон. Човекът, назначен на тази длъжност обаче бил ангажиран и с още една важна задача. В миналото той съобщавал новините от национално и местно значение. Най-често това се случва по улиците или на селския мегдан или по градските площади.

След това се появило радиото, а по-късно и телевизията. А днес дори и бабите на село се информират през компютрите и модерните си мобилни телефони.

Пощенски служители

Ще кажете: “Ама и днес има такива!” Има, разбира се! Само, че пощите не са това, което са били едно време! В тях не са работили единствено хора, които продават марки, приемат пратки и ги разпределят за разпращане. Преди стотина години пощенските служители били единственият начин да се свържеш с роднина в друг град или държава, да изпратиш блага вест, да научиш тъжна.

Днес пощальони има, но те са много по-малко, много по-слабо заети и с твърде подценени от обществото функции. Докато преди век страната е била кръстосвана от армии с пратки, писма и вести – някои на колелета, други на коли, трети – на файтони.

Отделно към пощата във всяко населено място имало служба с телефонисти. Поддържала сигурността на телефонните връзки към различните населени места. Често се налагало да проследява кабелите на десетки километри от пощата, за да се възстанови прекъснат кабел.

Били назначавани и хора, които да свързват абонатите от едно населено място с друго, а телеграмите били тогавашния начин да изпратиш есемес…

Майстори на кюнци и печки

И така – кога за последно ви се е налагало да подменяте кюнци? А, да… ами то вие никога не сте имали печки на твърдо гориво. Виждали сте, разбира се, в селските къщи на бабите и дядовците си. А, чакайте – вие ли казахте, че все още имате? Чудесно, значи сте от малцината българи, чиито домове все още се отопляват и приготвят храни по този начин. Днес обаче

работилници за печки и кюнци вече няма…

Но пък има огромни, модерни магазини, където усмихнати млади хора няма да ви продадат кюнци, но за сметка на това ще ви снабдят с най-новите чудеса на техниката. При това на разсрочено плащане и съвсем малка лихва!

Всички тези длъжности и занаяти са вече в миналото. Важно е да ги познаваме, за да можем да разбираме предците си, техния бит и начин на живот. Докато подготвях този текст споделих на близък приятел върху какво работя, а той ми каза: “И все пак да знаеш, че през последните сто години от българите изчезна страхът от Господ и нуждата у всеки да прави полезни неща за себе си и другите българи около него. Изгубили сме чувството си за общност”. Аз вярвам, че не е прав докрай този мой приятел и ви пожелавам да бъдете одухотворени и да изпитвате нужда да правите полезни неща не само за себе си.

Lifebites.bg благодари на сайтовете Lostbulgaria и фото архива на Тодор Славчев за възможността да използваме снимковия материал.