Това беше най-красивият почерк, който беше виждал някога. Буквите бяха наредени като мъниста върху чисто белия ламиниран лист. Това също беше странно.
“Извинете ме, че прося. И на мен не ми е приятно. Имам нужда от малко помощ, за да си закупя лекарства, които са жизнено важни за мен. Дори и да не можете да помогнете, пожелавам ви да сте здрави.”
Жената зад листа беше около 70-годишна. Побелялата ú коса беше грижливо прибрана на малък кок на тила. Беше облечена в стари, но запазени и доста елегантни дрехи. Забеляза, че носи брачна халка. Ръцете ú бяха малки. Държеше ги свити близо до тялото. Най-странното беше погледът ú. Някак одухотворен и по-различен от всички други хора, които беше виждал на улицата. Той спря, остави колелото си настрани и зарови по джобовете за стотинки. Намери лев и нещо и ги пусна в картонената кутийка.
– Благодаря ти моето момче. Бъди здрав. – тя му се усмихна искрено.
Той изломоти нещо от сорта, че няма за какво и понечи да тръгне. Но в този момент реши, че иска да направи повече за нея.
– Извинете, може ли да ви помоля да ми направите услуга? Бихте ли ми наглеждали велосипеда, трябва да напазарувам. Няма да се бавя.
– Разбира се, не се притеснявайте. Така и така съм тук. Вървете, напазарувайте си спокойно.
На излизане ú благодари и притеснено ú подаде един хляб и пакетче вафли.
– О, нямаше нужда. Вие вече ми помогнахте. Но тези са ми любимите. Гледам да ограничавам сладкото, но винаги е хубаво човек да си подари малко удоволствие в този живот.
Тя прибра нещата в чантата си и си пожелаха хубава вечер. По пътя към вкъщи той не спря да мисли за нея. В тази жена имаше нещо различно. Нещо, което го накара на другия ден отново да мине покрай магазина. Тя пак беше там. Поздрави го и му благодари за вафлите. Каза, че са ú останали и за днес. Той отново я помоли да му пази колелото и този път ú купи кутия шоколадови бонбони.
Поговориха малко общи приказки и той си тръгна. Прибра се вкъщи и усети, че се чувства по-добре. От седмици не се беше чувствал така. Откакто тя го напусна ходеше като луд. Душата му беше абсолютно празна и нищо не беше в състояние да го изведе от тази апатия. Нито работата му, нито приятелите му. Нищо. Докато не срещна тази възрастна жена с чисто белия си лист, изписан с красивия почерк и този поглед.
Как е стигнала дотук? Какво ли се е случило с живота ú, за да се принуди да седне с листа и малката си кутия на улицата? Дали има семейство? Ами ако някой я държи на сила там?
Беше чувал за хора, на които плащат за да просят. Но тя не изглеждаше като такъв човек. Не приличаше на човек, на когото някой може да заповяда нещо. Унесен в тези мисли си спретна бърза вечеря и си легна с мисълта, че ще разбере каква е истината. На другия ден отново спря при нея. Поговориха по–дълго. За времето, за политика, за това че не е лесен животът. Попита го на колко години е и му даде съвет да се радва на младостта и да гребе с пълни шепи от нея.
– Никога не знаеш какво ще ти поднесе съдбата. Но не се предавай лесно. Нещата винаги се оправят, когато човек има вяра в себе си. – усмихна се тя: Най-важното е да си добър човек и да не се страхуваш да обичаш. Ти си добро момче. Имай вяра.
Този неин оптимизъм го изумяваше. Как може човек, който е стигнал дотук да мисли по този начин? Срещите им станаха ежедневие. Всяка вечер след работа той бързаше с колелото към квартала и още от далеч виждаше малката ú фигура до павилиона за цигари. Разговорите им ставаха все по-дълги и той научаваше все повече за нея.
Била учителка по химия. Цял живот с това си изкарвала хляба. Учениците ú много я обичали, въпреки че преподавала този скучен и труден предмет. Тя винаги успявала с чувство за хумор и по неиния си начин да предаде материала, така че всички да разберат химията. Някои от учениците ú даже я заобичали и станали специалисти в областта. Обичала си работата много.
Така минаха повече от два месеца. Всяка вечер той минаваше, купуваше ú нещо дребно, а след това оставаше при нея на приказки. И на двамата разговорите действаха добре. Той попиваше мъдрост, от тази жена, видяла какво ли не в живота си. А на нея той даваше внимание и надежда. Една вечер той се върна по-рано от работа и още от далеч извика.
– Госпожо, събирайте нещата! Ще Ви водя на вечеря.
Тя протестира известно време, но все пак накрая склони и двамата седнаха в близкото квартално ресторантче.
Била омъжена дълги години. Имала щастлив брак. Нямали деца, но въпреки това се обичали много. Мъжът ú бил доцент във БАН. Когато починал преди петнайсет години ú оставил малката им къща с двор и розовите храсти. Била в друг квартал. Там било и училището, където работела. Много обичала този квартал, но след като се пенсионирала се принудила да продаде къщата, защото не можела да я поддържа с тази малка пенсия. Пък и сама жена. Преместила се в малко апартаментче на две преки от магазина. Тук почти никой не я познавал, затова избрала това място да застане с кутийката си.
– В стария квартал нямаше да мога да го направя. Там всички ме познаваха, а и не исках учениците ми да ме виждат в това състояние. Нали все им казвах, че животът е хубав и всичко ще бъде наред.
Открили ú нещо на сърцето и трябвало да пие много и скъпи лекарства. Попита я дали няма други роднини. Отговори му, че има сестра, с която не се е виждала от петнайсет години. Скарали се малко преди да почине съпругът ú. Тя била женена в друга държава за чужденец. Чула от роднини, че добре живее.
– През годините много пъти гълтах гордостта си, почти не ми остана. Но на нея не мога да се обадя за помощ. Упорито магаре съм. Така и не ú простих. А най-смешното е, че вече не помня защо се скарахме. Странно нещо е животът, момче. Прескочих себе си и излязох на улицата, но на родната ми сестра не мога да се обадя. Просто не мога. А ти? Какво те мъчи. Как така младо и хубаво момче всяка вечер се прибира само във вкъщи. И защо по дяволите вечеряш с една старица, която проси от минувачите на улицата, а не с някое красиво момиче?
– Разделихме се. Уплаших се, че нещата стават твърде сериозни и избягах. А сега ми липсва много, но гордостта не ми дава да ú се обадя. Всеки ден мисля за нея. Но просто не мога. Мисля, че няма да ми прости. А не съм готов да го чуя.
– Няма как да го разбереш, ако не опиташ момче. За мен е късно, но ти трябва да опиташ. Не се страхувай от любовта. Връзката е търпение и любов. Не е толкова страшно.
Той я погледна, взе ръката ú в своята и каза:
– Хайде да направим така – аз ще се обадя на нея, а Вие ще се обадите на сестра си. Не е късно за никой, нали?
Разделиха се на улицата. Каза ú, че заминава с приятели в планината за една седмица, но като се върне ще се видят и пак ще си говорят. Когато се прибра тя не беше пред магазина. Чака я цяла вечер. На другия ден също я нямаше. Тръгна със свито сърце към вкъщи. От ресторантчето до тях излезе едната сервитьорка. Носеше голям плик.
– Здрасти, чаках те да минеш. Възрастната жена, с която вечеря мина преди два дни и остави това за теб.
Той седна на тротоара и отвори плика. Вътре имаше голяма саксия с миниатюрни лилави рози и картичка изписана с онзи красив почерк.
“Мило момче, това са розите от моята градина. Те са точно 65. Колкото са и дните, през които ти идваше, за да разговаряш с мен. Подари ги на твоето момиче и се грижете заедно за тях. Аз заминавам при сестра си. Там ще се грижат за мен. Ще имам собствена стая и люлеещ се стол на двора. Синът ú е лекар. Той ще се погрижи за здравето ми. Благодаря ти за всичко момче. Ти си добър човек. Това е най-важното нещо в този живот. И помни, всичко ще бъде наред.”
– Всичко ще бъде наред – повтори той усмихнат.
Браво