Казват, че всяко лято ни носи по една авантюра.
Има и такива, в които романтичните приключения са повече от едно и други – в които просто нищо не се случва.
В природата всичко е закономерно, също като в любовта. Ако върнете назад времето, ще усетите някакси по естествен начин, че срещите – онези големите, вълнуващите и незабравимите, винаги идват в конкретен за вас сезон. Моят е пролетта. Има някаква магия през тези месеци, особено през април и май, когато тревата все още мирише на мляко, вятърът щипе така, че ти се налага да вземаш шала преди да излезеш навън, а слънцето гали лежерно, без да оставя следи по кожата ти.
И точно тогава, когато си отворила очи след дългата и скучна зима, се появява Той – мъжът от моето минало. Защо го наричам така ли? Защото тези мъже, които съм срещнала през пролетта са станали неизменна част от моето минало. Всеки един заема особено място в сърцето ми. За всеки съм запазила отделно чекмедже, в което грижливо съм скътала най-скъпите и ароматни спомени от нашето общуване.
Първият мъж от моето минало ухае на пурети.
Вторият запали у мен искрата за Италия.
С третия и до днес имаме наша пейка в градинката до църквата.
А четвъртият ме научи да се обичам и да приемам с лекота плодовете на живота. От него разбрах, че заслужавам всичко красиво, което съдбата ми поднася. И до днес, щом се сетя за него, в съзнанието ми изплуват думите, които написах тогава в “Притча за момичето с къдриците: “… а сухите цветя вехнат в обвитата от станиол чаша… В тях още звучеше една мелодия… Демис Русос пееше за тях.
Най-щастливите сухи цветя”.
Мъжете от моето минало. Те ме изваяха. Оставих се в ръцете им също като пластелин, който скулпторът умело моделира. Придадоха ми форма, всеки добави по една багра, поднесе ми по един аромат, но оставиха един щрих незавършен. За него, последният мъж от моето минало.
Този, който още търся. За който съм широко отворила сърцето си в очакване на нашата среща.
Този, когото ще срещна, за да извървим заедно нашия път. За да се превърне той от мъжът от моето бъдеще в мъжът на моето настояще. С него заедно да пишем нашето минало. Да го напояваме с мирис на пролет и зима, да го гоним, както вълните се надпреварват с вятъра, да го пресушим като младо божуле през есента.
До пролетта остават още два сезона. Но аз съм готова да го срещна още сега. Тогава жегата през август ще се превърне в лежерна майска нощ, а първите нюанси на есента ще станат дни на отиващия си юни. Защото той ще бъде последният мъж на моето минало. Най-желаният.
Най-горещият.
Най-истинският.
Единствено мой.
За нашето минало.
22.48 ч
