Aз съм Цвети, ходя на къмпинг от почти 12 години. Няма да ви увещавам да ходите на къмпинг или да ви казвам колко е хубаво. Всеки има своите предпочитания как да изкара почивката си. Няма да плюя по бетона и незаконното строителство. По безумията, които се случват на нашето Черноморие, по нарочните акции срещу къмпингуващите, които сами по себе си за безумни. Не! Аз ще ви разкажа за живота на къмпинга. Така, както го усещамe аз и моите приятели.
Да пристигнеш на плажа, да си хвърлиш раницата на пясъка и да влезеш в морето.
Да го оставиш да те прегърне, да ти даде енергията си, да те приветства с добре дошъл.
Да вдишаш аромата му и да се усмихнеш. Да си кажеш: “Tук съм”.
Да знаеш, че ще бъдете едно
с пясъка и морето
за известно време и няма да си далеч от тях дори за час.
Да си разпънеш къщата на плажа, да си приготвяш храната там, да си запалиш огън и да легнеш под звездите.
Да погледнеш лицата на приятелите си около огъня, да си кажете неща, които не сте успели през годината.
Да се смееш с глас, да пееш и да си помислиш, че всичко ще бъде наред. Няма как да не е.
Да усещаш пясъка под себе си и да заспиваш с шума на морето.
Да правиш любов.
Времето да спре и да усетиш СВОБОДАТА. Онази свобода, истинската. На тялото от дрехите и на ума от тревогите на всекидневието, свободата на цялото ти същество от заобикалящата те действителност, от нормите, от правилата. И дори за малко да спреш да въртиш педалите без страх, че ще изпаднеш от матрицата.
Да се събудиш рано сутринта, да дръпнеш ципа на палатката и да кажеш добро утро на морето.
Да му позволиш да те събуди със студената си целувка, и да пиеш кафето си, загледан в нищото с абсолютно празна глава.
Да четеш много.
Да преоткриеш книгата, която безуспешно си започвал поне три пъти през годината, но задъхан от ежедневието да си оставил за после.
Да си направите салата от розови домати, които баба от съседното село ви е откъснала от собствената си градина.
Да си позволиш да заспиваш, колкото пъти ти се иска през деня, и да се будиш от приятните разговори и смеха на приятелите около теб.
Прочетете още: Ефектът Иракли
Да дойде моментът, в който вече няма нужда да водите дълги и обстоятелствени разговори, а само с две думи и жестове да се разбирате.
Да видиш как децата на къмпинга прохождат в пясъка и тичат безгрижно с развявани от вятъра и изрусели от слънцето коси.
Как се учат да плуват, да чистят плажа, да хапват набързо домат със сирене на съседната палатка при новите непознати съседи и пак да се впускат в игра. Щастливи и свободни, без страх от коли, джетове, тълпи от хора. Как заспиват под тентата без да трябва да ги мъкнеш в най-голямата жега до хотела, за да спят на хладно.
Това са хората от къмпинга
Поне тези, които аз срещам. Хора свързани с природата, пазещи природата, живеещи в синхрон с нея. Хора, които почистват след себе си боклуците на цивилизацията, казват довиждане на морето и си тръгват.
Защото знаят, че следващата година отново ще дойдат тук, под звездите близо до морето, за да си откраднат още малко СВОБОДА.
