Танцувам… Пияна съм… Виждам те… Сега…
Морето отвътре мигновенно заглъхва като ехо без думи… Мисълта ми става просто ритъм без съдържание, тялото ми – beat … Приближаваш се… Жива съм… Всичко е реално, а сякаш не е. Така започват винаги нашите вечери. Свършват бързо и ме оставят без дъх. Краят вече е настъпил, още докато спим и ръцете ти са вплетени в косата ми. Адреналинът е започнал да напуска клетките ми. Но това е Утре…
Сега е шумно…
Хващаш ме за ръката, аз мълча. Не е време за говорене. Вчера е лишено от въображение, случило се e вече… Утре е пълно с възможности, но ти не си една от тях… Единствено Сега всичко е ясно и лесно между нас… Единствено Сега Аз и Ти лекуваме раните си, които Утре пак сами ще си нанесем. Това е порочният кръг на ума, който се лута във времето – пресъздава спомени или прави предположения за бъдещето. Ние сме се отказали от това. Ние нямаме Утре заедно, само нашето Сега.
И пак тръгвам с теб. Паля цигара. Мразиш, когато пуша, но не защото ми вреди. Миризмата – нея не понасяш. Още една причина да ни свързва единствено Сега. Утре ще избера друг – такъв, на когото му пука, че “пушенето ме убива”. Утре ще съм друга. Нечия. Ще правя планове за почивки и за бебе. Ще ям здравословно, ще пия малко и ще спя по 8 часа на нощ.
Сега обаче още съм блудница
Влизам в колата ти. Караш като бесен. Намирам любимата си песен и я пускам на макс. Ти я спираш. Музиката те разсейва. Сега ти искаш да ме слушаш, да ми вземеш и дадеш, да се изповядваш. Да спасиш и себе си, и мен, преди нашето Утре, когато няма да те има. Такъв ти е кодексът Сега. Някой ден и ти ще си друг.
В моето Утре обаче разпознавам следите ти. Нося взетото от теб със себе си и се научавам да не ми липсваш. Понякога е трудно, въпреки че нищо не може да компенсира отсъствието – нито талантът, нито ярката индивидуалност, нито мощният оргазъм…
Но докато пия и танцувам с непознати, за да не живея в нашата несбъднатост, се сещам за свободата, която споделяхме заедно –
когато Вчера и Утре нямаха значение
Свободата, която другите искат да ми вземат, защото не разбират същността й. За разлика от теб. Другите и мен ни разделя цяло едно светоусещане. Теб и мен ни свързва “само” едно светоусещане. Всеки път, когато се връщаш, изгубен и намерен, искам да ти изкрещя, че имаш най-красивия ум, който някога съм срещала, но винаги мълча. Заради себе си. Отказвам да те идеализирам.
Спира ме и споменът за страха, с който се будя до теб – винаги първа, за да си открадна още малко време. Никога не знам кой ще си Утре. Дори Вчера да си бил най-довереният ми човек, Утре може да си най-чуждият. Ти си способен на това – бягането от зависимости е второто ти хоби. И аз оставам… да пия и танцувам с непознати. Да търся сред тях любов, лишена от страх и съмнение… За да съм щастлива, някога… когато ще съм нечия.
И когато призори хващам такси – понякога сама, а друг път с някой, който прилича малко на теб или няма нищо общо, виждам през размазания си грим моето Утре в мъглата. То вече ме чака, настанява се до мен, приканва ме, вълнува ме, съблазнява ме… Усещам как потъвам в него.
Води ме напред, а аз го следвам
И точно когато мисълта ми се успокоява… ме заболява… за теб. Колко ли трябва да си объркан и ранен, за да се превърнеш в такъв парадокс… Да си толкова Голям и малък едновременно. В този момент ти прощавам всичко и за Вчера, и за Сега, и за Утре. И докато пътувам към вкъщи, забравям за твоята улица…