Ще започна този текст с думи, които може би ще засегнат главния му герой. Ще започна с това, че този текст е посветен на един различен учител. Не си мислех така преди да се запозная с незрящата Илияна Киркова и преди да разбера, че кауза, за която ежедневно се бори е да ограмотява и да помага на деца.
Днес Lifebites.bg ще ви срещне с един различен учител, който може (без да иска и да търси подобен ефект) да покаже на много други свои колеги как човек трябва да се развива, да преодолява (видими и невидими) бариери и да бъде за пример. Защото, както казва самата Илияна: “Щом учителят е способен да направи нещо, тогава не би трябвало да има невъзможни неща и за ученика.”
Началото
“Родена съм седмаче в град Враца. След първата глътка въздух вместо майчината прегръдка да усети крехкото ми телце, ме поставят в кувьоз. Там са изгорени ретините ми, поради неправилно дозиране на кислорода. Очите ми са лишени да видят света, но малкото светлина ми дава стремеж и надежда още от малка да се боря за всичко. Така през 1978 г. започвам в предучилищна възраст в училището за деца с нарушено зрение в град София”, започва историята си Илияна.
12 години тя е заобиколена единствено от невиждащи деца и „по-различен” поглед ú дават само ваканциите.
“Обичах да карам колело на село. Да се уча от баба да готвя и още какви ли не детски щуротии. Не казвам, че специалното училище не ми е дало добри неща, но ме лиши от това обществото да ме приеме такава каквато съм. След като завърших имах една-единствена цел – да бъда наравно с всички останали”, казва тя.
Бавно, стъпка по стъпка, Илияна се захваща да осъществи тази своя цел. Първо изучава лечебен масаж в колежа Йорданка Филаретова, след това се връща в родната си Враца. Започва работа като масажист, а от 2010 г. е учител на деца с нарушено зрение към Ресурсен център Враца.
“Знаех, че мога да дам нещо, което не е академично знание, което аз нямах, но започнах с практическия си опит и малко курсове за инструктор по компютърни умения с екранен четец, брайл, полезни умения, ориентиране и мобилност”, обяснява младата жена.
През 2012 г. кандидатства в Софийския университет и започва да учи Специална педагогика, която завърша тази година. Така вече шеста година работи като учител.
Дали това е била мечтата ú, когато е била малка?
Отговорът, който дава, ме кара да осъзная за пореден път колко неоценяващи сме хората, имали късмета да се родим без никакви проблеми, здрави и вписващи се в т. нар. графа “нормални, неразлични” от всички останали. И колко абсурден може да се окаже стремежът ни към оригиналност и желанието да се отличаваме в очите на някои хора.
“Определено не мога да кажа, че съм мечтаела да бъда учител, а още по-малко масажист. Мечтаех си просто да не съм различна. Затова се стремя да живея като една от всички”, отвръща Илияна.
Незнайно защо тръгвам с предварителната нагласа, че човек, който върши работата си с такава отдаденост и говори за нея с жар, както го прави тя, непременно е мечтаел да върши това през целия си съзнателен живот?
“Всъщност решението да стана учител не е изцяло мое”, признава Илияна: “Моя приятелка все ми казваше, че ще съм учител на други невиждащи. Отхвърлях всичко това, не че не мога да приема незрящите. Всичко се промени след като получих предложение да работя в Ресурсен център Враца. С голямо удивление за самата мен открих, че това ми е по сърце. Тук е мястото да кажа, че много е важно някой да повярва в теб и да не гледа на физическото състояние, но да му даде шанс. Благодаря на директорката г-жа Статкова, която винаги е гледала на мен като равна.”
Следващият ми въпрос отново получава отговор, по-различен от този, който в някаква степен съм очаквала:
– Щрихирай един твой ден в училище…
– Може би въпросът ще е по правилен така: “Щрихирай един твой ден в училищата?” Да, всеки ден съм в няколко училища, а дори по-някога и извън града, тъй като пътувам и до близки места. Да работя ефективно ми е нужна добра организация, добре направен график, който да ми дава възможност да се придвижвам от място до място. А работата, тя просто е моето удовлетворение как да помогна на учениците да бъдат преди всичко смели и борещи се с трудностите.
Преди да мога да отида до всяко училище самата аз се обучавам на маршрута до него.
Хубаво е, ако не се промени архитектурната околна среда, и още по-уникални са нелогичните зимни проправени една стъпка пътечки. И това ако не е щрих?”
Илияна казва, че всичките ú работни дни са еднакво интересни – защото никога не си приличат:
“Всеки ден е една малка история, която гради нечия съдба. Дори незначителните неща за хората за тези деца са цяло постижение. Малките стъпки са великански крачки. Да ограмотя някой е голяма радост за мен, защото светът става по-лесно преодолим.”
Вдъхновяващи думи, каквито човек иска да чува не от един, а от всички учители в България. Дали това е лесно да се каже и още повече да се направи? Реторичен въпрос, който е безсмислено да задавам.
Още по темата: Защо трябва да уважаваме учителите
Но Илияна отговаря, без да съм я питала и думите ú, струва ми се, трябва да бъдат прочетени не само от родители, не само от ученици, но и от колегите ú – българските учители:
“Често ми се случва учениците да ми казват, че не могат. Оправданието, че не виждат не върви, тъй като сме равни и трябва да докажем на всички, че сме способни.”
Дава пример с нещо, което изглежда съвсем елементарно за всички нас: “Да отидеш сам на кафе и да усетиш независимостта си е случка за някои от по-големите ученици”. И допълва, че изобретателността за придвижване е “тяхна” запазена марка. Илияна си припомня случай за неин ученик, с когото посетили рехабилитационен курс по начални полезни умения и готварство (в Национален център за интеграция и рехабилитация град Пловдив).
“Още на първата вечер ние искахме да отидем до близкото кафе, но бяхме много незрящи. Имахме само двама виждащи, като един от тях бе майката на този ученик. Хванахме се на разстояние един бял бастун. Какво означава това: зрящият най-отпред след него се редят незрящите, като всеки се хваща за края на бастуна на другия. И така една дълга редица желаещи да пият кафе. След този случай тази майка така бе променена, че разбра колко много е ограничавала детето си. Тя си тръгна на другия ден спокойна, че винаги ще намерим начин за всичко”, усмихва се преподавателката.
Продължавам да си мисля
какъв различен учител е тази жена
и когато подхваща темата за децата, с които работи.
“Те са глина, която може да се обработва лесно. Може би ще си кажете, че тя и глината е твърда, но искам да ви кажа, че тази глина често се мокри със сълзи, докато се получи изделието. А после резултатът е удовлетворено и щастливо дете, че може да прави това, което може и мама. Няма трудни деца, но има отговорни и безотговорни родители”, обяснява Илияна.
Категорична е, че трудностите, които среща, са с тези от тях, които често пъти не искат да пуснат своите деца и да им позволят да бъдат самостоятелни и полезни на себе си. Техническите средства също са пречка, защото са скъпи и семействата не могат да си ги купят.
Какво е най-голямото предизвикателство, с което се е сблъсквала, откакто е учител?
“Предизвикателството е да събарям невидимите бариери, които ни делят на виждащи и не виждащи. Истината е, че незрящият си знае, че не може да възприеме 95% от информацията с очите си, но
полага неимоверни усилия да бъде информиран
за всичко. Предизвикателство е за всички преподаватели в общообразователното училище да се научат да възприемат учениците без зрение, като всички останали”, казва простичко Илияна Киркова, макар и да смята, че „обществото ни току-що е проходило да възприема “различните”:
А страхът от това, ами какво ще го правя? Изгражда тежко залостени бариери пред “различните”, които все още се борят с безразличието. Всяка ръка има пет пръста и те са различни, но всеки един от тях е важен и силно необходим за дейността на всяка ръка. Затова и “различните” са ценни и се нуждаят да бъдат пълноценни за себе си и околните.”
Като за последен оставам един важен въпрос. Този за принципите на българските учители. Или по-точно – кой е най-важният?
“Принципите са нещо лично и индивидуално. За мен е това, да имаш сърце, което да е готово да работи с потенциала на всяко дете.”
П. С. Илияна, в този текст думата „различен” се употребява много по-често, отколкото, предполагам, би ти се искало. За теб тя може и да се е наложила с онзи негативен, неприятен смисъл, с който се бориш цял живот и от чиято щампа си бягала през годи-ните. Но „различен” има и друга, положителна насока. „Различен” може да означава и необикновен, невероятен, по-добър…
И точно този смисъл е напълно подходящ да вложи в думата, която би описала човек като теб. Който работи и приема околните със сърцето си.
