Крайният позитивизъм ме дразни безкрайно, почти колкото и крайният негативизъм, може би дори повече.
Което е странно, като се има предвид, че самата аз съм крайна личност. И всичко, което съм в момента, е резултат от крайни решения.
Натискай до ръба – тялото, мозъка, еуфорията, депресията. Дори местожителството. Всяко важно решение в живота ми е било взимано с лекота и е било крайно. Често неочаквано за околните. И по стечение на нещо извън мен винаги се е оказвало правилно – в дългосрочен план. Това пък ме доведе до крайния извод, че грешна стъпка няма.
Времето обаче има способността да подменя представи, реалности, дори и личности. Става ми забавно и смешно, че не мога да се сетя за “специалния“ момент, в който ме е “духнал вятърът на промяната“. Такъв нямаше. Бях каква ли не… Без да се сбогувам, станах друга. Без шум. Без “специални“ ефекти. Без “миг на просветление“.
Големите трансформации са тихи.
Промъквали са се дълго. Нямат дата на раждане. Нямат смъртен акт.
Случват се и ти остават само спомена за човека, който си бил. Неконтролируем. Разрушителен. Неуверен. Какъвто беше умът ми, такова беше и тялото ми. Неконтролируемо. Разрушително. Неуверено.
Още го помня. Но вече не намирам нищо общо помежду ни.
И когато си говорим с приятели, подмятайки си един на друг безсмисления въпрос “И сега, какво следва“, аз оставам без отговор. Без план. Дори предположение нямам. Имам само снимка в главата си какъв ще бъде светът ми. Какво искам да добавя в него, какво да премахна. Не чертая стъпките във времето, но държа здраво визията.
Моят живот никога не се е случвал “по план“ и се отказах да упорствам срещу естествената му динамика.
Дори съм вече увлечена по нея. Държи съзнанието ми живо, любопитно и гъвкаво. Отворено за минаващото през мен. За всяка крайност, която бях. Отричаща предишната. Обичах се и се мразех. Приемах се и се отхвърлях. И навсякъде намирах и събирах парчета от себе си.
Днешното Аз се роди от парадокса на моето вчера. И пак ще се изгуби утре. А после отново ще се появи в най-елементарната житейска ситуация – на някой светофар или пейка, в нечии поглед докато се смея, в полупогребан спомен от миналото, в оживяло в настоящето ми дежавю.
И ако моето бъдеще ме доближи и ме попита – Коя си?!? Аз ще мълча. Защото не знам, а не искам да лъжа бъдещето си. Променях се толкова пъти. А пак си бях аз. Макар и винаги различна.
Има обаче нещо, което ме определя. Което ме връща към ядрото на същността ми. Всеки път.
Нещо ДОБРО. Нещо светло.
Нещо, с което съм свързана, без време и място. Нещо, с което се гордея. Нещо, което изградихме на фона на всички промени в живота ни и различия помежду ни. Нещо близко. Нещо, което остава. Винаги.
Знакът към дома, където винаги се връщам. Където винаги ме чакаш.
ТИ си всичко, което трябва да знам за приятелството. ТИ си моето детство. Моята същност е осъществена в ТЕБ. ТИ си най-силният смях и най-голямата утеха. Най-чистата и толерантна част от мен си ТИ.
Там, където другият не достига, не запълва, не разбира, ПРИЯТЕЛСТВОТО върши чудеса. И ако утре моето бъдеще ме пресрещне в засада с въпроса “Коя си“, а аз съм забравила за момент, ще попитам ТЕБ. Единствено ТЕБ. Ти си отговорът на моя пъзел “Lost-Found-Repeat“.
ТИ си най-голямото ми човешко постижение.
