– В живота ти има ли някой?
– Не, но я има мечтата за някого…
Звучи като реплика от романтичен филм. И е точно така. Винаги на големия екран разделите и новите любови са вълнуващи и незабравими. Режисьорът някакси набързо ни пренася от драмата на крилете на романтиката. Много по-трудно е да я задържим в ежедневието си и да дишаме всеки миг с мисъл за нея / за него.
Човек има нужда да мечтае, дори да знае, че някои мечти са невъзможни!
Със сигурност не съм измислила аз тези думи. Доста преди мен някой ги е изричал, записвал, подреждал в съзнанието си. Може би не по този начин, но със същия смисъл и заряд.
Защото мечтата носи бъдеще, усещане за свобода, за светлината на утрото, което предстои. Тя е като хоризонт, към който се стремим. Бързаме, за да стигнем. Опитваме се да го докоснем и в последния миг усещаме, че е на път отново да ни се изплъзне. Но заспиваме с усмивка, че с пукването на утрото отново ще тръгнем след мечтата си.
Понякога заради невъзможните стремежи правим чудеса и това ни кара да се усмихваме! Нали именно те, нереалните блянове, ни привличат по-силно? Придърпват ни като магнит. Омагьосват ни. Пленяват ни! Защото са далечни. Защото са високи. Защото са смели. И ни карат да бъдем дръзки, да бъдем силни, да бъдем себе си. Да скочим отвъд видимото, да преодолеем страха си, да поискаме повече!
Да сътворим чудо!
Вълшебно, по детски наивно, завлавяващо, откровено
[Още: Когато мечтите все пак се сбъдват]
Чудо, което ще превърне и най-смелите ни мечти в реалност. Ще ни накара да повярваме, да усетим силата на свободата, да разберем, че преградите ги слага разумът, не сърцето ни! Да усетим, че тя, мечтата ни, зависи от нас!
От нашето желание.
От нашето въобръжение.
От нашата потребност.
От силата на мисълта.
Да чувстваме!
Да дишаме!
Да страдаме!
Да искаме!
Да мечтаем!
Да плачем и да се усмихваме!
Да знаем, че
тя / че той
чувства, диша, страда, иска, мечтае
също като нас!
Понякога ни трябва едно чудо, за да се усмихнем!
Дори насън!
Заслужават си всички мечти!