Опаковането на багажа е едно от най-досадните за мен неща, когато се подготвям за път.
Естествено, това занимание остава за възможно най-последния момент, в който рискът да забравя нещо, което ще ми бъде необходимо, е огромен. И винаги се получава така, че има поне едно такова нещо.
Приемам го като забравено за късмет. Оказва се, разбира се, че то не ми е чак толкова необходимо (както и доста от другите неща, прилежно разположени в куфара ми). Както винаги, времето преди заминаване се изплъзва между пръстите ми, а нежеланието ми нараства. Искам да пътувам, но не искам да нося багаж.
И сега като се замисля, всъщност понякога емоционалният багаж в куфара е доста повече от другия.
Не знам дали заради това тежи, но
понякога да заминеш нанякъде е най-доброто лекарство
Този другият багаж не е подреден, винаги се появява още нещо в последния момент, за което вече няма място, но то настоява да бъде там… Така затварянето на куфара се превръща в изпитание.
Но всичко това е само до момента на тръгване. След това някак изчезва. Защото вече няма значение какво има в куфара. Няма значение и колко тежи той. Единственото важно е, че пътят поема контрол над този моментен живот, а автопилотът е включен. Настъпва време за съзерцание и навътре, и навън. Време за себе си, в което малко по малко започвам да вадя натрупания с годините багаж и удобно да го забравям по пътя.
И ако мислите, че това е бягство, то е точно това.
Бягство, в което да мисля само за себе си, без да се разсейвам от другите.
Бягство, в което да превъртя лентата и да стигна до момента, в който моята героиня най-после е разбрала себе си и е намерила разхвърляните парченца, затвърдила е важните неща и оставила ненужното зад гърба си.
Какво следва след това?
След това куфарът е по-лек, по-подреден, някак вече няма значение какво е имало в него. То е останало по пътя и е освободило място за истински важните, необходимите неща.
Събирането на багажа е само първата
но все пак необходима част на голямото пътуване. Защото всеки трупа багаж във времето, който разтоварва с годините след като е разбирал от какво има нужда и кое му тежи. Разбира, че е неизбежно да не напълни куфара и с излишен багаж, но че идва момент, в който трябва да изхвърли излишното… и да има поне едно нещо, забравено за късмет.
А пътят, е той е просто средство!
Повече от Невена може да прочетете на нейния личен блог.
