Коя съм? Кое е свещено за мен? За какво си струва да живея? За какво да умра?
Харесвам ли изобщо хората? А себе си?Задавам си вечните въпроси, лежейки на дивана вкъщи. Точно съм се върнала от ”Комините“ на Витоша. Скочихме с Мая с парапланер. Трябваше. И двете имахме нужда да летим днес. Извън емоцията от планината обаче, сега се опитвам да пресметна математически шанса за правилен отговор. А математиката винаги ми е била слаба.
Казват, че правилният ВЪПРОС е пътят към решението на загадката.
Но има ли изобщо абсолютен ОТГОВОР, елиминиращ всички останали. И ако има – това не е ли тотален геноцид на възможности. Макар и недоказани – знаците, които следваме, в които вярваме, не отразяват ли нашата същност далеч по-смислено от доказаните факти, които ни подчиняват. На нея. На “действителността“, за която пък после други ни учат, че е илюзия.
Без да се усетим, ставаме неволни жертви на сблъсъка между постиженията на науката днес и веруюто на духовни учители. Въртим се постоянно в дяволски кръг на променливи. На открития, които винаги са предпоследни.
Започвам да си говоря с теб наум. Обаждам ти се. От ДРУГАТА страна на един стъклен свят. Правила съм го хиляди пъти. Гола и засрамена. От тялото СИ. От въпросите ТИ. Защото те са истински в пластмасова реалност. Диалогът ни започва така:
– “Боли ли те”…
– “Да”
– “Къде”
– “Не зная”
Но знам. И ти знаеш. Виждаш всичко скрито и погребано. И аз те обичам за това. И аз те мразя за това. Живата ми рана е ТВОЙ враг и МОЙ верен приятел. Постоянен спътник, а ти се бориш с нея. За мен. Опитваш се да я изплашиш, за да си тръгне сама. А аз не знам как да я пусна.
Затова пристъпвам към нападение. За да те прогоня, макар че аз ти се обадих. Използвам болката ти за мое оръжие. Защото я познавам. Знам, че не е честно, но сега сме на война. Провокирам демона ти. Той ме сграбчва, удря ме, скубе ме, и аз го оставям. Когато се отвратиш от себе си, ще си отидеш. За да не ти напомням кой можеш да бъдеш. И докато стоварваш ударите си, аз се чувствам като екзорсист.
Затварям очи. Знам, че след малко ще усещам почва под краката си, макар че сега си ме съборил на земята. След малко ще мога да дишам, макар че сега ме задушаваш. След малко ще отворя очи и макар че още ще лежа на пода, ти ще летиш. Наситен от тъмнината, ще потърсиш светлина. За награда ще затвориш телефона и няма да ми вдигнеш повече. И утре аз ще мога отново да пълзя. Без да ме спасяваш.
Твоята болка е МОЯТ съюзник, а моята болка е ТВОЯ съперница. АЗ и ТИ сме един болен организъм, разяден от мен. Ти ме искаш. Аз те искам. Но ТЯ е между нас.
Омразата МИ се отразява в очите ти. Но и любовта ТИ е там. Виждам себе си в двойно огледало. И се предавам. Безсилна. Безтегловна. “Прецаках“ се сама в тази “война“ помежду ни. Когато те преведох през ада, ти се научи на емпатия и тя те промени. Сега оставаш, за да предадеш нататък. На мен. Нещо, извън всяка математика, на което още не съм научена. После вече може да се разделим. Или да се намерим пак. От една и СЪЩА страна на един стъклен свят.
Още си на телефона. Връзката е слаба. Казваш ми, че всички сме направени от звезден прах. Усмихвам се, защото ти вярвам. Поглеждаш вътре в мен и любовта ти я елиминира. НЕЯ – моята вещица. И внезапно разбирам защо си още тук. Заради нещо свещено. Отговорът на всички въпроси, заради който си струва да живея. Заради който си струва да умра. Научно невидим като въздух, но доказано необходим като него. Другият човек.
НИКОЙ не може да се развива сам. Всеки е обречен да е нечие огледало. А ти, дявол те взел, си знаел през цялото време, докато бяхме на война, че колкото и да бягам, обичта ти, рано или късно, ще ме настигне.
