Джеза: Когато духът е по-силен от тялото

В живота си човек среща много хора. Някои от тях остават в него дълго време и си тръгват без да оставят трайни следи, просто преминават. Има обаче едни хора, които се появяват за малко, понякога само за едно денонощие, а ги пазиш в душата си дълго след това. Като Джеза…

Героят на тази история, която ще ви разкажа в Lifebites.bg, е такъв. Срещнах го на морето. Там, където срещаш най-яките хора, под звездите до водата. Усмихна ми се и аз потънах в синьото на очите му. Негов приятел предложи да ми направи кафе (което щеше да ме убие) и ме

покани да седна при тях пред палатката на Джеза

Времето беше лошо и си останахме в къмпинга. Те бяха новозеландци, красиви, рошави, свободни и боси хора, които се занимават с екстремни спортове. Тръгнали на приключение. На поредното такова, защото както разбрах, на тях непрекъснато им се случват. Това обаче беше по-специално, имаха кауза, мисия. От Лондон до Монголия с две коли, за да докажат на себе си и на другите хора, че това е възможно.

Ще си кажете: “Е, какво?! Хората колко по-опасни и дълги приключения предприемат…” Е да, но когато си с парализирани крайници и в инвалидна количка, предизвикателството със сигурност е доста по-голямо.

В момента, в който заговорих с Джеза забравих, че този мъж е в количка, че не може да движи крака и от части ръцете си. Излъчваше такава сила и самоувереност, страхотно чувство за хумор и самоирония. Джеза остава парализиран преди пет години, след като претърпява инцидент в Швейцарските Алпи.

Съдбата решава да принуди човек, за който движението е всичко, да остане прикован към количката

Това, което ме изуми е, че той не само че не се беше предал, напротив – продължаваше да живее екстремно. Не спираше да прави всичко онова, което е правил преди инцидента. Беше успял да намери смисъл в това да помага на други хора с увреждания, за да могат и те да се насладят на екстремните спортове.

Духът му, чувството му за хумор и начинът, по който приема живота, такъв какъвто е, ме привлякоха към него.  Прекарахме заедно няколко часа в разговори за всичко. За сина му, за живота, за политика, за морето, за Нова Зеландия и дали жените там приличат повече на елфи или на орки, за приятелите.  Давах му да пие кафе, свивах му тютюн и му подавах цигарата. Той непрекъснато се усмихваше, прегърна ме и каза – “Е, мила, вече сме близки”.

Приятелите му се грижеха за него с изумителна лекота и ненатрапчивост. Къпеха го, приготвяха му храна и кафе, носеха му специалните приспособени за него прибори. Всичко това през смях и страхотно настроение.

Когато се разделяхме, усетих някаква празнота

Исках да прекарам още време с него, имах нужда от позитивизма, който той – човекът в инвалидна количка притежаваше в пъти повече от мен – здравата и без реални проблеми в живота. Исках да замина с тях, да съм свободна да усетя духа на приключението. Исках да му задам толкова много въпроси, но нямахме време… Затова му ги написах. Той беше така добър да отговори на тях по време на пътуването до необятната монголска пустош.

Искам да ви срещна с Джеза и невероятния му дух, с любовта му към приятелите, към приключението и към живота. Този живот, който ни е даден сега и трябва да изживеем на макс с усмивка, независимо от всичко.

С какво точно се занимава твоята компания?

ДЖЕЗА: Работим за адаптиране на инфраструктурата за приключения на открито, така че и хората с увреждания да могат да се насладят на свободата. Аз разработвам специални спасителни жилетки за рафтинг, обезопасители за скокове с парашут и така нататък. Освен това консултирам различни компании как да работят с клиенти с увреждания, чрез обучения и информационни кампании. След това фирмите получават удостоверение, че са последователи на каузата ни за промяна на достъпа до приключения. Често работя и с различни организации, които се занимават с деца. Помагам им да открият природата, преди съзнанието им или обществото да им кажат, че не трябва да го правят.

Защо реши да предприемеш това пътуване?

ДЖЕЗА: Пътешествието ни до Монголия и обратно цели да докаже, че всичко е възможно. Да направи компанията ни още по-известна, така че към нас да се присъединят и други подобни компании по целия свят, и повече хора с увреждания да могат да се насладят на адреналина от екстремните спортове.

Кои бяха най-запомнящите се моменти в това пътуване? Кога беше най-трудно, най-смешно, най-тъжно? Намери ли нови приятели?

ДЖЕЗА: Самите хора. Те са най-запомнящото се нещо. Също така разликата в културите в различните държави. Това, от което хората имат или нямат нужда. Възможностите, които имат или нямат. Много беше забавно, когато минавахме някои от границите без нужните документи. Някак си успяхме да ги минем всичките. Имахме много смешни моменти с полицията и граничните власти. Доказах си, че когато не говориш езика и усмивката върши чудеса. По пътя срещнахме толкова много хора. С някои от тях, наистина станахме приятели.

Какво са за теб приятелите?

ДЖЕЗА: Приятелите са нещо, което е с теб независимо от всичко.

Как преминава един твой обикновен ден, когато си у дома в Нова Зеландия?

ДЖЕЗА: С всички сили се опитвам да не бъде прекалено обикновено и винаги имам проект, по който работя. Определено обаче ми е приятно да имам по някой почивен ден, обичам да общувам с хората и да съм сигурен, че постигам нещо ново всеки ден.

Кой е най-щастливият момент в живота ти?

ДЖЕЗА: Не мога да го сведа до един миг. Всеки ден ставам по-доволен от себе си, сина си Куин, прекрасните си приятели. Да гледаш позитивно на живота и всичко – това за мен е част от щастието.

Какво те вдъхновява?

ДЖЕЗА: Животът е толкова ценен дар, изживей го до край! Това е мисълта, която ме вдъхновява.

На какво искаш да научиш сина си?

ДЖЕЗА: Да уважава себе си и другите, да пътува, да изживее всичко, което може. Искам да го науча, че всичко е възможно, че за него няма граници.

Какво е за теб музиката? Коя е любимата ти песен?

ДЖЕЗА: Много е хубаво да черпиш енергия от музиката. Обичам Spanish Caravan, the Doors.

Защо реши да се занимаваш с екстремни спортове?

ДЖЕЗА: Израснах в голяма ферма, постоянно приключенствах, изпробвах лимита си, мотори, коне, ски, реки … исках да опитам всичко екстремно.

Какво планираш сега след пътешествието?

ДЖЕЗА: Отивам в град Уистлър, Канада, да работя по една адаптивна мрежа там, после се прибирам у дома в Нова Зеландия, където трябва да имам една седмица почивка. После имам много планирани пътувания с клиенти на компанията ни. Целта ми е този сезон да стана първият парапланерист с парализирани крайници в Нова Зеландия. Очаква ме доста натоварен сезон.

Имаш ли си приятелка?

ДЖЕЗА: Няма никой в моя свят в момента.

В момента Джеза е за малко вкъщи в Нова Зеландия. Подготвя се за скока с парапланера и работи над още нови проекти. Скоро стана на 40 години. Каза ми, че се чувства все още толкова млад!

Прочетете още: Дивия – вдъхновяващата история на Филип Рибиер