Широка усмивка, бяла кожа и лице покрито със закачливи лунички. Не, не става дума за Пипи Дългото Чорапче. Става дума за Елица Петкова – една друга героиня в театъра. Всъщност, тя е куклен актьор и режисьор. Представления, поставени от нея се играят по сцените на театрите в София, Сливен и Монтана. Завършва НАТФИЗ Кръстьо Сарафов през 2012 г. с две специалности – Актьорско майсторство и Режисура за куклен театър. С Ели бяхме колежки в НАТФИЗ и спокойно може да се каже, че 4 години почти не сме се разделяли (освен докато спим).
Помолих я да разкаже специално за читателите на Lifebites.bg какво е да си куклен режисьор в България, както и да сподели с нас други интересни подробности
за живота и работата си в театъра:
Представи се с няколко изречения.
Казвам се Елица Петкова. Завършила съм Националната финансово-стопанска гимназия в София. Работих като счетоводител една година, защото и аз, като много други не бях приета в НАТФИЗ от първия път. Това беше една страхотна година, в която научих неща, които ползвам и до днес! На следващата година ме приеха в Академията със специалност Актьорско майсторство за куклен театър. Когато бях втори курс, доц. Петър Пашов ми предложи да се прехвърля режисура. И всеки ден от тогава съм му благодарна за тази възможност. Той е моят преподавател и от него съм научила почти всичко , което знам. Това, което не знам от него го научих по време на сблъсъка ми с действителността.
Кое е по-трудно – да режисираш другите или да те режисират?
Интересен въпрос. Аз съм и от двете страни на барикадата – играя в представления и поставям такива. Кое е по трудно? Ами май и двете не са съвсем лесни. И май са твърде различни. Това са два процеса, които стоят един срещу друг. Предлагане и търсене. Нещо такова. За мен лично режисирането е по-интересно, но да бъда режисирана е по-трудно. Просто обикновенно имам моя визия за нещата, а когато не си ти режисьорът, има по-важно мнение от твоето и то е неговото.
Коя е най-голямата трудност за теб в работата ти като куклен режисьор в България?
Не е трудно. Така бих казала. Това е работа почти като всяка друга. Проблемът при нея е, че изисква доста време за самостоятелна работа – за намиране на текст, за обработката или драматизирането му, за работа със сценограф, композитор. Ето сега мога да кажа кое ми е лесно, а именно работата със сценографа и композитора. Сценографите Ива Гикова и Ивайло Николов са хората, с които работя от дипломната си работа насам. Те са моят екип и с тях се работи страхотно. Имаме общ език и усет за нещата. Композиторът Пламен Петков е бонусът в екипа от „Продаденият смях“ насам. Обичам да работя с тези хора!
А за трудното…
Да намираш вдъхновение всеки път и да правиш нещата все едно ти е за първи път
Не ми се говори за българската действителност. Тя е неприятна. Културата в България е на издихание и то съвсем целенасочено, но за това трябва да се направи нещо, а не да се говори. Говоренето няма да помогне само по себе си.
Представлението ти Продаденият смях в СКТ (Столичен куклен театър) е направено от теб с много желание, вдъхновение и енергия. С какво те плени този детски роман?
Романът Тим Талер или продаденият смях на Джеймс Крюс е книга, която всеки трябва да прочете, поне според мен. Тя поставя въпроса за стойността на човешката душа и те кара да се замислиш наистина над него. Тя не съди. Не представя нещата като черни и бели, а точно обратното. Дава ти възможност да разбереш, че и лошият герой има нужда от разбиране и съчувствие. А той наистина има. Показва ти и че добрият не е само добър. Дава ти избори, задава ти въпроси, кара те да се замислиш. Страхотна книга! Страхотна!
Каква е цената, която плащат хората на изкуството у нас, за да се занимават с него?
Не знам. Всеки си плаща неговата цена. За моята цена няма какво да говоря. Тя е лична и най-важното тя е въпрос на личен избор. А направиш ли избор в живота си после винаги си понасяш последствията. И те не са непременно с отрицателен знак, просто идват винаги.
Успява ли кукленият театър да спечели вниманието и обичта на съвременните деца, които са пристрастени към компютрите и интернет?
ДА! Аз играя доста представления и доста съм гледала и знам как децата се вълнуват когато са в театъра и как тръпнат да започне представлението! Попадайки в театъра едно дете знае, че ще му бъде представена някаква “магия” и я очаква с нетърпение. Знае, че е това е един свят, който то не може да намери другаде, а смятам и че не го търси другаде, защото тази магия я има само там – в театъра!
Каква е формулата на едно представление, за да бъде успешно то?
Трябва да има душа. Трябва на някой много да му е пукало, да го е направил с ясна идея какво прави и защо, това е изключително важно! Защо го правиш? Защо?
Коя човешка ценност е най-важна за теб и опитваш ли се да внушаваш това на зрителите си?
Няма привилегирована ценност. Има ценност на дневен ред. Има нужда да се занимаеш с нещо конкретно в конкретен момент. Нещо, което теб те притеснява в момента, нещо, което те вълнува, което искаш да споделиш с другите – сега! После идва друго и така до края на света.
За какво мечтаеш?
Да не се страхувам! И за власт мечтая, власт над самата себе си! Явно мечтите ми са насочени дълбоко към мен! Ама нали са си мои…
От какво се страхуваш най-много?
Най-много се страхувам от самите страхове. Тази мисъл се породи в мен покрай подготовката на следващото ни представление. Страховете сами по себе си са най-неприятни, защото са обладаващи. Мечтая да ги превъзмогвам, мечтая за свобода. Такава вътрешна, моя си! Свобода за мислите и мечтите ми!
