Попаднахме на този вълнуващ текст от първо лице за една по-различна първа среща с Париж на личния профил на Хортензия Маркова. Наша колежка от най-стария и авторитетен български седмичник “168 часа”. Lifebites.bg публикува този материал (със съгласието на Хортензия), защото смятаме, че от него има какво още да се научи. Текст, който не е писан за широка аудитория и (може би затова) е страшно искрен и силен.
Текст, който ще събуди и у вас нови емоции, ще ви даде друга отправна точка за едно черно събитие и, надяваме се, ще ви накара да се замислите за онези важни неща, които обикновено пропускаме покрай ежедневните дреболии…
Не четете този текст.
Не си губете времето, празнувайте живота.
На 13-и ноември 2015 г. бях в Париж. Не. Не се намирах близо до кървавия ужас в концертната зала “Батаклан”. Не гледах и мача на “Стад дьо Франс”. Пиех чаша вино в заведение далеч от тези, където без да подозират са поръчали своето последно питие една част от жертвите на бруталната терористична вълна, заляла свободния свят в този ден. На тази фатална дата, вече добре знаете, бяха извършени 5 атентата за една вечер.
Пристигнах в Париж само 5 часа преди първите изстрели от автоматите и взривовете на обезумелите камикадзета за своята дългопланирана и заслужена ваканция, която съвпадна изключително точно с плановете на ИД.
Моята първа романтична среща с Париж беше почернена за един миг от смъртта на толкова много невинни Личности
Нечии деца, майки, братя, сестри, приятели и любими.
Какво нещо е късметът – хем работи, хем не съвсем. Не мога изобщо да сравнявам своя късмет обаче с този на 36-годишния американец Матю, оцелял след 11-и септември в Ню Йорк и пълзял, прострелян в крака, през пътека от мъртъвци, за да излезе от “Батаклан” вечерта на 13 ноември в Париж. На този впечатляващ карък/късметлия му трябвали повече от два часа, за да си спомни номера на жена си след преживения шок и да й съобщи, че е добре. Или е любимец на съдбата, или има суперсили – тероризъм не го лови. За сметка на това обаче два пъти се изправя лице в лице със смъртта, придружаваща неотлъчно екзекуторите на ИД.
[Вижте още тук: Да оцелееш в няколко терористични атаки]
Да, аз не бях от тези, които са имали близка среща със смъртта в онази вечер. Но бях в сърцето на Франция, когато го раниха най-болезнено. И видях как то продължи да тупти все така силно. Видях как, въпреки страховете си, парижаните продължиха да живеят и да се държат нормално, показвайки своето надмощие над глупаците и зверовете. Глупаци! Това е моето лично определение за тези още ненавършили трийсет (някои дори двайсет) години мъже, палачите от петък 13-и, които са позволили на още по-големи глупаци да им промият мозъците и да ги превърнат в зверове. И всичко под умелото диригентство на други болници мозъци, използващи влиянието и силата на една религия, за да я противопоставят на друга и така да създават хаос.
Такива глупави момчета и дори момичета с потенциал да бъдат зверове има по целия свят. Те са повярвали, че ще намерят себе си в приемането на една криворазбрана цел, за която е необходимо причиняването на чуждата и накрая дори собствената смърт във войната срещу Дар ал куфр – Дома на неверниците. Та така един ден светът да бъде превзет изцяло от Дар ал ислам – Дома на исляма, както самите мюсюлмани са очертали двете враждуващи сили на Земята през VIII век.
Далеч съм от мисълта, че е останал някой наивник, който да смята, че някога ще настъпи световен мир. Хората не са устроени да живеят в разбирателство, колкото и да се молят за него. Щом мине Седмата Световна война след хилядолетия може би човечеството ще се примири, че е осъдено винаги да е разкъсвано от конфронтации. В историята има достатъчно примери за това, че сме конфликтни творения на природата.
Остава ни поне да бъдем разумни и да водим войните си с други средства.
В своите най-първи часове в Париж вечерях с приятелки на Rue Cler, след което се прибрахме пеша към 15-и квартал, за да се разходим. Беше ми обяснено, че този квартал е много спокоен, но все пак ми се стори странно, че улиците бяха чак толкова пусти и безлюдни. Все пак това е Париж, а не Правец по малките часове на денонощието. Щом влязохме в тихото си студио и затворихме вратата след себе си, разбрахме защо навън не е имало почти никого при включването на телевизора.
Беше ужасяващо и стряскащо
До много късно следях новините както там, така и у нас. Както и всеки следващ ден оттогава насетне. У нас веднага започна неадекватщината. Истерията. Бе задоволена онази налудничавата жажда на някои за събития, дори за най-брутални, които да се коментират с месеци. Някои хора пък с дни не бяха разбрали какво се случва, но щом чуха и видяха все пак побързаха да го покажат чрез профилните си снимки. През това време други вече бяха изпаднали в тъпи и незначителни спорове (на едни комплексирани хора) за това кой с какъв флаг е украсил снимката си.
Всички лицемери дружно се правят и досега, че им е много тъжно за непознатите невинни жертви на хиляди километра от тях.
И аз обаче се поддадох на своята неадекватност. Знаете ли, брутално е, но се ядосах от станалото и си го признавам.
Ядосах се, че се случи, когато бях там и когато се радвах от все сърце на този красив и вълшебен град
Чувствах се зле, че една снимка от кървавата вечер виси на стената ми и във вашите очи на следващия ден навярно съм изглеждала… неадекватно. Но пък да я махна също беше неадекватно. Тайничко се надявах по-наблюдателните от вас да забележат, че снимката пред Айфеловата кула е направена два часа преди кошмарът да започне.
Бях в Париж една седмица и през цялото време чувствах вина, защото си прекарвах повече от прекрасно там. Защото се тревожех за вашето мнение. Защото то толкова жестоко ме интересува и измъчва винаги. Защото както е казал Жан Пол Сартр: „Адът – това са другите”.
Тогава мой близък приятел ми препоръча да се държа така, както бих, ако не се беше случило всичко това. Да споделям всичките си снимки от очарователния Париж и да се радвам на живота. Защото “онези” целят да откраднат спокойствието на хората, тяхното ежедневие, да объркат плановете им, да ги накарат да се крият в домовете си и в себе си, да се страхуват да излязат навън и така в крайна сметка да им отнемат свободата.
Малко по-късно гледах видео на баща и неговия малък син, които присъстваха на литургията в памет на загиналите на Площада на републиката. Детето попита своя родител къде ще се премести сега тяхното семейство, а той му отговори, че ще останат в своя дом в Париж, разбира се.
„Но тук има лоши хора с оръжия?”, продължаваше да се интересува малкото момче.
„Навсякъде има такива хора, но ние имаме цветя срещу тях и тези свещи, с които им показваме, че винаги ще помним тези, които са ни отнели”, обясни този парижанин.
Повярвах му, повярвах дори на неизречените му мисли към неговия син, че никой не трябва да бяга от своя човешки дълг да не отстъпва пред тези, които го заплашват със смърт. Че човек трябва да забрави страха в чест на свободата си.
Не искам да се страхувам. Не го правете и вие. В една книга, няма да ви кажа в коя, пише, че страхът е най-големият порок. Затова празнувайте живота всеки ден, за да губят зверовете и глупаците.
Прочетете още: Чуждото мнение: гост или господар във вътрешния ни свят
