Исках да имам деца още когато бях на 20. Имаше и от кого да ги искам. На тази възраст ролята на бащата все още е важна. После спрях да искам. Не така, както ти минава желанието за сладко. А както когато ти става горчиво. От вкуса на живота.
И ето ме сега, захапала 30-те, все пак искам деца. Този път – въпреки горчивите моменти, пресолените манджи и безвкусните шеги на съдбата. Което ме кара да се замисля за огромната разлика в мотивацията. За
желанието да създадеш семейство
и за моментите, в които това ти се разминава. Или се случва. Но, като че ли, не когато очакваш. Ала кога да очакваш всъщност? Кога е най-подходящото време за тази стъпка, вие знаете ли…
Знаете ли кога да кандидатствате в университет? О, това е лесно – веднага след училище, нали? Имах един колега в бакалавърския курс, беше сигурно на 40+, който едва ли ще се съгласи. Ала в общия случай съществува някакво неписано правило, че така е най-добре. Налага се. За да забързаме бягащата
пътечка към следващата стъпка…
Знаете ли кога да започнете да си търсите работа? След университета? Или още в първи курс? Вероятно нуждата ще ви подскаже.
Знаете ли кога да си купите кола? Точно така – когато ви потрябва. А може би когато забележите, че всички други имат, и поискате да сте като тях. Това също е нужда (макар да е различно от необходимост).
Във всеки случай, големите избори в живота ви идват, когато им дойде времето. Но не в смисъла на онова политическо обещание от близкото минало – за някакво хипотетично бъдеще. Идват, без да питат. Като голяма въпросителна, която всъщност е удивителна. И значи “спешно”.
По темата със семейството и децата обаче не останаха много етикети “спешно” (освен ако не броим този върху женската физиология, но така или иначе, семейство може да се създава и от двама). Там удивителните са все по-малко.
Повече са въпросителните
“Той ли е?” “Любов или секс?” “У нас или у вас?” И само понякога, но много-много рядко: “Да му направя ли ключове?”
Де да можехме да решаваме дилемите за вторите ключове толкова лесно, колкото лутането между гимназията и първи курс (а то е не по-малко съдбоносно, между другото), избирането на кола или пък на нови обувки (да, знам, подвеждащо сравнение), на втори чужд език, на филма за вечерта, на сладко или солено… И само не ми казвайте, че не избираме ние, а любовта ни насочва! Защото тъкмо идеалистичната представа за нея ни кара да очакваме.
Да отлагаме.
Да се питаме сега ли е времето.
И да грешим в задаването на въпроси.
Греши дори и Google. Попитайте го “кога е времето за семейство” и няма да получите конкретен отговор. По-скоро общи приказки за времето, прекарано със семейството, и как да отделите такова. Попитайте го обаче “каква е възрастта за семейство”. Воала – сякаш сте бръкнали в кошер с рояк жилещи мнения. И няма как да е иначе!
Нима очаквахте да получите наготово отговора за времето? Какво е то – химера, измерение, в най-добрия случай период. Някои семейства случват на своя на по-късна възраст и се благодарят, че тогава са по-зрели, с повече опит, с по-пъстра история за предаване на следващите поколения. Други са
млади и неопитни
но с енергия, достойна за изследване от квантовата физика. Съберете ли двете крайности в една равнина, дори и Google няма как да ви убеди, че съществува такова нещо като “подходяща възраст”.
По-скоро има подходяща ситуация. За нечии ключове, за мъж, за дете. Ала невинаги ни се полага сами да избираме последователността. Понякога просто даваме най-доброто от себе си, за да направим крачка напред. Дори когато пътечката под краката ни върви назад.
