За благодарността, за нея искам да напиша!
Особено много искам да напиша за БЛАГОДАРНОСТТА в България.
Мисля, че това е един от основните фактори българите да не са щастливи – у нас не сме благодарни, а точно обратното – неблагодарни сме! Масово…
Благодарността носи щастие на човек. Ако си благодарен – си щастлив. А да си благодарен, това означава да си благороден, това означава да си добър, това означава да си усмихнат.
Мислено описвам един ден… Ставаме от сън и започваме: „Или е много горещо, или е много студено, или духа, или има мъгла, или вали дъжд. Пфуууу…”
А би трябвало да е така – ставаме от сън, протягаме се и казваме: “Добре, че имаме още един прекрасен ден. Вали, пече, все едно, живи сме и сме щастливи!”
После следва: „Как ще отида на работа? – Задръствания, грозна София (или друг град), нямам пари, грозни рейсове, грозни хора, настъпват се, бутат се…”
А не обратното: „Имам работа и това е супер, защото накрая на месеца ще си взема парите и ще си купя каквото си искам (защото някои нямат работа). Имам готини колеги, пием кафе и се смеем.”
Когато пристигнем на въпросната работа, мисленето продължава: „Този ден няма ли да свърши?”
Прочетете отново и се замислете: чакаме денят да свърши
Този ден, дар от Бога, ние искаме да го пропилеем в чакане, в мърморещо чакане да свърши.
Невероятно!
Вместо да се насладим на работата си и да научим нещо интересно, да се усъвършенстваме в нещо ново или да проведем смислен разговор с колега. Тропаме с крак под бюрото и сме недоволни, че ни карат да работим.
След като този скучен ден приключва, тръгваме към дома, мърморейки на задръстването и се прибираме вкъщи, където децата викат, крещят и ни се радват. И нито за миг в този кошмарен ден ние не се сещаме за благодарността. За тази прекрасна благодарност, че имаме деца, че имаме дом, че имаме работа, че сме здрави, че имаме ден, че имаме приятели и колеги, с които да го прекараме.
Е това не е винаги, но е в 80% от времето на българина. Всеки ден по улиците срещам едни неблагодарни хора, които не се радват да ме видят, защото им преча или в тролея, или на пътя или на пешеходната пътека, която просто трябва да пресека.
Всеки ден срещам един шеф (с 5-10 бона заплата), който е станал накриво и не е разбрал нито, че се е издигнал, нито че е станал шеф, нито че има пари, за които някои хора дори не могат да помислят.
Всеки ден срещам една кисела госпожа в детската градина, на която също ú се е наложило да отиде на работа.
Всеки ден срещам и един навъсен шофьор на автобус, който също са го събудили, за да си свърши работата.
Всеки ден – неблагодарни хора навсякъде.
Неблагодарността ме задушава!
И затова ми се пише за благодарността. Искам да пиша за нея, искам да говоря за нея. Нас ни има. Ние сме поколението на 21 век и градим историята му. Нека я съградим с любов и да оставим хубава следа.
Нека сме благодарни, че съдбата ни е отредила място в този век, за да живеем в него и да му се радваме.
Нека благодарим, че имаме деца.
Нека благодарим, че имаме майки и бащи.
Нека благодарим, че имаме работа и дори, че имаме шеф.
Нека сме благодарни, това ще ни направи щастливи!
И накрая.. тъжно, но… Онзи ден се сетих за една онкоболна жена. Тя имаше планове и искаше да ги сбъдне. И никога не съм си мислила, че няма да ги осъществи. Е онзи ден прочетох, че вече я няма… Тъжно. Житейска история. Та, затова нека сме благодарни, че сме живи и че се познаваме!
А останалото, останалото са просто житейски ситуации, които следват една след друга. А ние трябва да им благодарим, че имаме възможността да ги изживеем.
Написах – за благодарността. Мисля, че това е нещото, което най-много забравяме.
