10, 9, 8, 7… 3, 2, 1. Химнът. Преди това – и президентското слово. Или “Стана ли време?” Зарята, пиратките. Пукотът от освободена тапа и звънът на стъкло. Тишината в гората. На кой както му харесва. Някъде там обаче, покрай дванадесетия час, за стотни от секундата една лента проиграва сюжета си. Залага на надеждите, чертаейки пожелателното бъдеще за следващата година. Създава мечтите ни. Онези, големите, за които друг път
не се осмеляваме да мислим
Само в тези частици секунда на стаен дъх и пределност между ново и старо.
Няколко месеца по-късно една такава мечта неочаквано е на път да се сбъдне. После се осъществява. И накрая я няма. Рядко разбираме какво носи цялото това усещане на случване. На трансформация от “дано да бъде” в “беше”.
Защото твърде рядко в живота падат границите между фантазия и цел. Обикновено оставяме мечтите на филмите, книгите, изкуствата. Те ни карат да изживяваме силни емоции, но ни държат в безопасната сфера на нереалното, в очертанията на екрана, корицата, рамката.
А когато ги изкараме оттам и им възложим ролята на конкретна задача, ако не можем логически да предвидим пътя за реализацията ѝ, дискомфортът за рационалния ум е толкова голям, че по-често сме на път да се откажем, отколкото обратното. Липсва ни информация за бъдещето и тази непредвидимост създава стрес. Който е причината за много от нас
да се отказват от мечтите си
Или, както казва световноизвестният психолог Гай Уинч, автор на книгата Първа помощ за душата (изд. Обсидиан):
“Всички имаме у себе си насадени чувства и вярвания, които се проявяват всеки път, щом се натъкнем на разочарования и спънки.”
За да разберем защо, колкото и да е абсурдно, големите мечти и сбъдването им ни плашат, трябва да сме наясно за начина, по който мозъкът ни реагира на провала. За целта Уинч посещава детска градина и наблюдава как децата си играят с еднакви пластмасови играчки.
“Трябваше да плъзнат червения бутон и от играчката изскачаше сладко кученце. Едно момиченце опита да издърпа лилавия бутон, после – да го натисне, накрая загледа кутията с трепереща долна устна. Момченцето до нея видя всичко това, след което погледна неговата кутия и се разплака, без дори да я е докоснало. През това време друго момиченце опита всичко, за което се сети, докато не плъзна червения бутон. Кученцето изскочи и тя се разпищя от радост.”
Три деца с три еднакви играчки. И с еднакви способности да приплъзнат червения бутон. Но с три съвсем различни реакции по отношение на провала.
Нужно е да сме наясно със своите собствени. Защото, ако умът ни се опита да ни убеди, че не сме способни да направим нещо, ще му повярваме,
ще се почувстваме безпомощни
и ще се отказваме прекалено рано или въобще няма да опитваме. И ще мечтаем само тайно от себе си. В някаква си секунда на Нова година. Което означава, че ще живеем под реалния си потенциал.
А когато мечтите ни все пак се сбъдват, ще се чувстваме така, сякаш е станала грешка и всеки момент някой ще изскочи да ни ги вземе под носа. Ще изпитваме вина. Ще се чудим
“Защо на мен, с какво го заслужих?”
Или ще се разочароваме, когато осъзнаем, че всичко е свършило и няма вече за какво тепърва да се вълнуваме. Точно така – сбъдването може да бъде също толкова травмиращо като несбъдването. Да води до усещане за безтегловност. За липса на цел. За празнота.
Докато в идеалния случай би трябвало една мечта да се сбъдва, за да направи път на следващата. Да не мечтаем по график. Или по-точно по календар. Да не признаваме най-смелите си желания единствено на ум или с уговорката, че това е молитва. “Дано”. Заклинание.
Защото мечтите не са еднопосочни
На тях не им трябва само формулиране. Трябва им вяра. Че можем. Че са за нас, т.е. наши. Че сме готови за тях, независимо дали ще дойдат при нас, или не.
Вяра, която се крепи понякога само на въображението, любопитството, желанието да прекрачиш в следващата година нов. На онова “Ами какво, ако…”. На плъзнатия червен бутон. Да го преместим заедно сега… 3, 2, 1!
Страхотна статия и мотивация 🙂