Немощни, забравящи, изоставащи – с темпото, с нравите, с технологиите. Ала все пак интересни. Дотолкова, че чак са на път да ни станат любими. Това са новите герои на киното и литературата: старците. Родени изпод перото на предимно млади автори. Поставени от все още неостарели режисьори. Поглъщани с интерес от повече и повече читатели и зрители както у нас, така и по света.
Не че и преди е нямало превъзходни истории за симпатични изкуфели персонажи на преклонна възраст. За „сърдити старчета“, за „бесни пенсионери“, за умиращи такива, които „ритат камбаната с финес“ и т.н. Но днес те са не просто тук. Те преобладават. И се продават, при това – много добре! Сякаш изведнъж всички сме заобичали книги и сюжети, в които главната роля е старостта.
Виждаме го дори в последния епизод на „Междузвездни войни“, където Хан Соло и принцеса Лея не са пощадени от отминалите години. И в новата лента за Шерлок Холмс по романа „Г-н Холмс. Лек мисловен трик“ на Мич Кълин, който представя най-известния книжен детектив в заника на живота му, със сериозно отслабени памет и мисловни способности, но и с мъдри и трогателни разсъждения върху човешкия живот.
Още по-трогателни от заглавията касоразбивачи са ленти като „Младост“ на Паоло Сорентино, „45 години“ с Шарлот Рамплинг и „Все още Алис“ с Джулиан Мур. Всички те – отличени с награди: „Младост“ – за най-добър филм, а Сорентино – за най-добър режисьор, от Европейската филмова академия; Рамплинг – с признание за ролята си на възрастна съпруга, чийто брак е разтърсен от вест за смърт отпреди половин век; Мур – за образа на жена, която страда от постепенна загуба на същността си заради Алцхаймер…
Темата за болестта откриваме и в книгата „Старият крал и неговото изгнание“. На страниците ѝ Арно Гайгер разказва за своя баща и отиващата си от него индивидуалност. И ни разтърсва с думите, че
„единственото нещо, което ни остава, когато застанем лице в лице с неизбежното поражение, наречено живот, е да се опитаме да го разберем“
Това ли правим? Търсим осмислянето на живота през погледите на старците, може би защото самите ние усещаме, че сме сред първите поколения, доживяващи масово до толкова преклонна възраст? Първите, всъщност, които стават свидетели на остаряването на своите родители и на техните родители. До неотдавна, само преди някъде три поколения разстояние от нас, смъртта е идвала на фронта. И наследниците на онези войници са били незрели, неосъзнати, неразсъждаващи върху това, какво ли може да осмисля един дълъг, спокоен, следвоенен живот. Но ето че сега точно това ни вълнува. Неочаквано и за нас посягаме към книгите, в които един или друг старец потегля на пътешествие, било то и към смъртта, което преди финала минава през преоткриване.
Или, както пророчески казва Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“, „всички писатели са старци“. Бих добавила – и всички читатели.
Всички ние, които започнахме да си препоръчваме и пре-предаваме „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ на Юнас Юнасон. Дори онези от нас, които ги домързя да прочетат книгата и предпочетоха екранизацията ѝ.
Последва „Дребната старица, която наруши всички правила“ на Катарина Ингелман-Сундберг. А също и впечатляващите перипетии на „Ема, Ото, Ръсел и Джеймс“ от Ема Хупър (с трактовката за сливането на двама съпрузи до степен, в която вече не е ясно къде свършва единият и къде започва другият), „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ от Рейчъл Джойс (книга за възрастни от авторка, която пише за деца), „Баба праща поздрави и се извинява“ от Фредрик Бакман (която ще ви спечели с изречения като „Да имаш баба, е да имаш армия“ и „Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея“). Ами сборника мъдри и меланхонични разкази „Куклената къща“ на Туве Янсон (ах, тези автори от европейския Север – колко талант имат да я усещат и завихрят тази тематика!), който ни среща с надживели бурната си младост герои? Ами модерния блогър Джъстин Халпърн и „Дивотиите, които плещи баща ми“… Джъстин поства в Туитър цветистите коментари на 73-годишния си баща (когото сравнява със Сократ, само че „по-сърдит и доста по-зле с прическата“), а отзвукът в интернет води и до появата на книгата.
Както се казва, образи – всякакви. Старостта може да не е гарантирана на всеки, но ако я доживеем, герои ще има за всички.
А както пише Ема Хупър: „Годините нямат никакво значение за това, дали човек е възрастен или не. Аз съм един от най-старите хора, които познавам. Понякога ми се струва, че съм най-старият на света. И това не е хубаво нещо, но е истина.“
Ощецитати от любимите ни истории за новите герои на литературата и киното - вижте тук! Прочетете още... Младостта на Паоло Сорентино
