Aз съм яла акула, тя мен – не, може би е време за отмъщение?
Любовта на мъжа минава през стомаха, а любовта на жената през зъбите, хм, на акула.
Ако и вие като мен не можете да врътнете на своя спаринг партьор в живота една баница, врътнете му една, пардон, купете му една свирка за рождения ден и го хвърлете за храна на рибите. После се молете свирката да не е счупена или да не ви се падне глуха акула. Така постъпих аз – смело и безотговорно реших в знак на обич и липса на акъл да подаря на ближния гмуркане с акули в аквариум „Тюркуазу“ в Истанбул. Ако в Турция и акулите им уважават доброто хапване така както хората – горко ни.
Първият път отидохме без резервация и ни върнаха – акулите вече били нахранени и от аквариума не проявявали интерес.
На следващия ден си сложихме официалните тениски за гмуркане с акули и се наредихме на опашката. Фил предвидливо беше с тениска с надпис Fast food, без дори да подозира колко е близо до истината. В аквариума се движеше толкова бавно и некоординирано, че можеше да бъде хванат и изяден от акула с перде на очите, изкуствени зъби и инвалидна пенсия. Аз избрах минимализма, на тениската ми имаше чудовище, под нея още едно, описано с две думички „Красавицата, звярът”. Така и не стана ясно дали чудовището е върху тениската или под нея.
На касата имаше много хора, но инструкторът с професионалния си нос веднага помириса бъдещите пържоли, застана пред нас и ни попита: “Вие ли сте гмуркачите?” Изпъчихме гърди, креснахме силно ‘’yeees’’ и гордо се промъкнахме през шпалира от погледи на останалите – просто ПОСЕТИТЕЛИ. Пред устата на опасността поискахме да дискутираме цената с акулите. Добрият човек веднага се съгласи „Никакъв проблем, ще ви представя веднага, заповядайте.“
И тук, в малката стая, след инструктажа, който беше къс и почти безмислен, ни застигна първото прозрение. Човек и добре да живее, все някога му се налага да подпише документ, че е съгласен да бъде ухапан от акула. Докато подписвате с мрачна физиономия и ледени пръсти, може да ви стопли само мисълта, че сте подсигурили хора, които голяма част от живота си сте мразили, с особената радост да си купуват грозни, но скъпи неща. Знаете какви са роднините.
След подписването на застраховката дойде и моментът на преобличането. Водолазният костюм те кара да се чувстваш като облечен в смокинг червей, който ще вечеря с големите риби. Горе-долу така и изглеждаш. Неопренът те стяга в кръста и изглеждаш по-елегантен на снимките. С нас това не се случи, но не неопренът е виновен. Ние сме свикнали да губим по малко гламур всеки път когато си свалим дрехите. Подозирам, че нарочно ни пристегнаха като лелки, намазани с антицелулитен гел и овъртолени в домакинско фолио, които пуфтят като руски самовар. И макар в началото да се заблудихме, че е заради пустата хубост, после разбрахме, че е от съображения за сигурност. Тънката снага те прави неапетитен за акулите и рязко увеличава шансовете ти за оцеляване.
След като видимо се вталихме заради неопреновите одежди, продължихме по пътя към собствената си гибел. Заради плавниците или от притеснение се движехме като подпийнали тежки банкетници към водата. Облякоха ни в жилетки и ни обърнаха по гръб като безпомощни костенурчета. Моята жилетка като че ли я понатегнаха повече, защото почти ми спряха дишането или просто циците ми са твърде големи за турските водолазни стандарти /ако изобщо това е възможно/ и жилетката ми беше малка. После ни сложиха бутилките с кислород и маските. Преди да те потопи добрият човек те пита със знаци няколко пъти добре ли си. Отдавна не са ме питали толкова загрижено добре ли съм. Понякога, за да получиш човешко отношение, трябва да се хвърлиш в устата на акулите.
Каквото и да ми разправят – първото гмуркане е ужасно. Но без него няма да има второ. Първите метри си мислиш, че ще умреш от болката в ушите, през останалото време си сигурен, че ще загинеш от липсата на въздух. Когато се гмуркаш за пръв път, тялото и психиката ти крещят, че си луд и трябва да излезеш възможно най-бързо, и е много вероятно страхът да те изкара от водата. Но ако си стигнал до дъното (на аквариума) по една или друга причина, значи искаш да опънеш собствените си граници. А волята може да бъде по-силна от страха.
Първо трябва да се пребориш с болката в ушите. Усещането е същото като при излитане или кацане със самолет, но след това болката се усилва и на моменти е почти нетърпима. Трябва да поемеш въздух и да надуеш навътре, така че да усетиш налягането в черепа си. Аз не успях и излязох. Накарах инструкторът няколко пъти да ми покаже как се прави и без да съм схванала напълно пак се потопих облещена като жаба. Доста време не се получаваше и имах чувството, че главата ми ще експлоадира, но накрая успях. Започнах да се оглеждам – вода, риби, пясък. Движа се като в най-добрите си пиянски нощи. Рибите ме подминават с презрение, сигурно си мислят “тоя кит няма да оцелее дълго”. Оглеждам се и виждам Фил, които се въргаля по земята като осакатен рак и всеки, който е изпил литър ракия, изглежда доста по-координиран от него. Хващам го за ръката, позираме за снимка, предупредили са ни да не дишаме, за да не се образуват балончета и да се виждат лицата ни.
Махам на посетителите и тъкмо започвам да изпитвам нещо като удоволствие, усещам, че не ми стига въздух. Намествам си апарата, дишам, дишааааааам, така съм засмукала, че ще глътна бутилката, но не е достатъчно. Правя знак, че искам да изляза, изобщо не чакам да ми помогнат, тръгвам сама, инструкторът ме следва по плавниците.
На повърхността ми проверява бутилката и вика “всичко е наред, но не си го захапала правилно и затова не можеш да дишаш”. Ела го захапи ти като толкова ти знае устата. Пита ме дали да влизаме. Не ми стига въздухът, ефенди. Не мога да дишам, никога не съм знаела колко ми е важно да дишам. Дърпам въздух на пресекулки, с резки вдишвания. Пак не стига. Той ми разхлабва жилетката и аз отново се сдобивам с нормално функциониращи бели дробове. Щях да се задуша заради гръдната си обиколка.
Спускаме се и този път доста по-бързо се саморазправям с болката в ушите. Плувам, оглеждам се, инструкторът ни пренася като чували с картофи над някакви скали. Чувствам се странно спокойна и не изпитвам страх. Имам огромно доверие на водолазите около мен. Странно е колко лесно можеш да повериш живота си в ръцете на човек, който познаваш от десет минути. Да си сигурен, че ако те нападне акула той ще се превърне за секунди в подводен Чък Норис, ще й тресне един между зъбите и ще ти спаси неопреновия задник.
Следва продължение… в него ще разберете за срещата с акулата, за съвършените моменти в живота на всеки от нас и нуждата да се връщаме в детството.
