Осемхилядник. Това е разпространеното определение за планински връх с височина над 8 хил. метра. На Земята има 14 такива, ако питате Уикипедия. Ако питате алпинистите, които ги изкачват, върховете са толкова, колкото са успели да покроят, плюс онези, които им остават. Маршрутът към осемхилядника, върха в живота, или която и да е друга екстремна цел от този род, е жесток – не само като условия, но и като отношения.
Виждаме го и във филма Еверест на исландския режисьор Балтазар Кормакур. Най-новият кинопрочит по
темата за върха
е по действителни събития (експедиция от 1996 г. за изкачване на “покрива на света”, в която загиват водачите на двата екипа – Скот Фишър и Роб Хол, а също и част от техните групи).
Умират в опит да достигнат най-високата точка, без значение дали на планетата или на техните собствени възможности. А пътечките са осеяни вече с достатъчно трупове. И никой тук няма да помогне на следващия, поел нагоре, да се върне, ако това означава да се откаже от своя връх. Или от своето спасение. А както казва един от героите в Еверест:
“Нямаме нужда от конкуренция между хората. Това съревнование е между човека и планината. И последната дума винаги има планината.”
Единици в нея обаче биха загинали в името на приятелството. Повечето са обречени (или обричат с безсилието си) на смърт в самота. Те не са създадени да функционират на височината, на която лети Боинг 747. И отлично знаят, че от определен критичен склон нататък телата им буквално започват да умират и целта е да преминат тази “зона на смъртта” възможно най-бързо – първо нагоре, а после и наобратно.
На всичко отгоре (макар че това сигурно е подвеждащ израз, когато си на Еверест) “удоволствието” им излиза скъпо и финансово. През 1996 г. цената за участието в похода на Роб Хол например е била 65 хил. долара.
Боли. Опасно е. Унищожава връзки. И струва цяло състояние. Защо го правят?
“Защото е там!”, шегувал се е покойният Роб. Макар че всъщност не е било шега. Мисленето му, както и мотивацията на всички, отправили се от базовия лагер нагоре, е:
“Защото мога. Защото да имам възможност да се кача толкова нависоко и да не го направя, би било престъпление.”
Звучи ви крайно? И би трябвало! Да рискуваш толкова дръзко живота си също може да бъде разглеждано като престъпление. Както и да не помогнеш на друг човек в беда.
Странно е как тъкмо на ръба, на върха, на местата, в които усещането за смъртност би трябвало да ни носи някакво просветление, ние, хората, ставаме най-малко човечни. Взимаме крайни решения, които да пасват на крайните ситуации, в които сме се поставили сами. Прощаваме се с пръсти. С приятели или съмишленици. С нещо от себе си. А в най-лошия случай – с живота си.
Прочетете още… историята на една от най-добрите български алпинистки – Мариана Масларова
Като 55-годишния бивш британски офицер Хенри Уърсли, който загина през януари, опитвайки се да прекоси соло Южния полюс. Ако се чудите защо е тръгнал сам – мисията на полярния изследовател щеше да бъде първата по рода си, в която човек прекосява Антарктика без помощ, без подкрепа, без да е в екип или поне в тандем. Поредният опит за рекорд.
“Опитай нещо, в което може да се провалиш.”
Това бил девизът на Хенри. “Всички ние правим неща, които ни е удобно да постигнем”, казва той в едно от последните си интервюта. “Но рядко поставяме летвата една идея по-високо от това, което си мислим, че можем. Ето какво ме води тук.”
Провалът тук обаче означава смърт. Струва ли си рискът? Грег Мортенсън намира един различен отговор. Обикновен човек, санитар по професия, който се подготвял дълго време да покори К2. Тръгнал с приятели, но по пътя се отказал, защото един от тях бил ранен. Грег се изправил пред дилемата – дали да продължи и да постигне това, за което е дошъл, или да се върне и да спаси приятеля си. Връща се. Самият той претърпява контузия. Загубва се по пътя наобратно и попада в едно отдалечено планинско селце в Северен Пакистан.
Децата там чертаят в пясък, смятайки по този примитивен начин, и Грег им обещава да се върне и да построи училище в селото. Започва работа в една болница, като взима извънредни часове и живее в колата си. Пише писма до над 500 известни личности (получава само един отговор и 100 долара). Продава планинската си екипировка и колата си (най-скъпите му притежания). Но не се отказва да търси спонсори.
Защото този връх е различен от К2
Днес санитарят е построил над 150 училища в различни точки на света, главно в Пакистан и Афганистан. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за мир и има над 50 награди за приноса си към човечеството, включително и наградата на Червения кръст за хуманитаризъм. Подвигът му е описан в книгата Три чаши чай (изд. Хермес).
Невероятно, нали? Съвсем обикновен човек, а колко много може да постигне! Да докаже, че ако имаме воля и постоянство, можем да променим света. Да не го забравяме по пътя към нашия собствен Еверест – в трудностите, през които минаваме, решенията, които трябва да взимаме, и местата, до които трябва да стигнем в името на една или друга цел. Пожелавам ви вашата да си заслужава!
