През 1971 година завършва строителството на баража и хидро-електроцентралата при Железни Врата. Един съвместен югославско-румънски проект, заради който заедно с ниската част на румънския град Оршова, водите на Дунав поглъщат и един интересен остров. Адакале е последното дихание на Османската империя на Балканите.
Островът се намира на 220 км от Белград, надолу по течението на Дунав. Навремето турците го наричат “ключа към Сърбия, Унгария и Румъния”. И наистина заради разположението си островът се превръща в стратегически важно укрепление по време на борбата за надмощие на Балканския полуостров между Австро-Унгарската и Османската империи.
Адакале е дълъг километър и половина и е образуван от наноси от пясък и чакъл, донесени от течението на Дунав. Островът е споменат в източници от V век пр. н. е. Тогава е бил покрит с маслинови дръвчета. Историята му е свързана с
множество легенди
Според една от тях, на него е стъпвал т.нар. Траянов мост, построен през 101 г., за да улесни придвижването на римляните през Дунав за битките им с даките. Траяновият мост, който е най-дългият мост на Античността, е бил построен малко по-надолу по течението на Дунав, близо до Дробета-Турну Северин. Днес там все още могат да се видят останките му. Разрушен през 230 г. от новата ера, Траяновият мост държи рекорда за най-дълъг мост в продължение на повече от хилядолетие.
Друга легенда е свързана с името на острова. Според нея той е наречен на султан на име Кале, който зарязва харема си, за да живее на него с една от съпругите си на име Ада. Далеч по-правдоподобна е теорията, че Адакале означава “островна крепост” на турски.
През 1689 г. Австро-Унгария завладява острова
и построява петоъгълна крепост на него, която нарича Ной Оршова. Крепостта е разрушена от османските войски, които превземат острова две години по-късно. Това не обезкуражава Австро-Унгария, която завладява Адакале отново през 1692 г. и построява нова крепост. През 1699 г. османците си връщат острова, който остава тяхна територия в продължение на повече от две столетия.
През XIX век с отслабването на влиянието на Османската империя на Балканите, Адакале започва да губи стратегическото си значение. Берлинският договор от 1878 г. формализира новата геополитическа реалност, но в него дунавският остров е забравен напълно. Така скоро островът се оказва в абсурдна позиция – негов владетел де факто е Австро-Унгария, но обитателите на острова де юре са поданици на турския султан и са подвластни на местния мудир (кмет) и кадир (съдия), назначени от Константинопол.
В следващите години османският флаг продължава да се вее над Адакале, а жителите му са изключени от плащането на такси, както и от военна повинност – както в османската, така и в австро-унгарската армия. Статутът на
острова като ничия земя
вдъхновява Мор Джокай, един от най-известните унгарски автори на XIX в. да напише романа Златния човек, в който островът е описан като утопичен рай извън времето и пространството, на който властват мирът и красотата, без войни и национализъм. Но национализмът не оставя Ничията земя незасегната. През 1913 г. Унгария анексира острова. Това е последното териториално разширение на страната преди Първата световна война. След нея Унгария подписва Мирния договор от Трианон (1920) и отстъпва острова на Румъния.
Турците не признават нито едно от двете анексирания. Но са принудени да се откажат от Адакале през 1923 г., когато подписват Договора от Лозана, с който Република Турция става наследник на Османската империя. През същата година населението на Адакале гласува за присъединяването на острова към Румъния и губи всичките си фискални привилегии. Когато румънският крал Карол II посещава острова през 1931 г., той е толкова потресен от бедността там, че отново възстановява привилегиите на жителите му.
Адакале е благословен със средиземноморски климат – на него растат смокини и бадеми, но също така се срещат пепелянки и скорпиони. Със своя чудесен микроклимат, преобладаващата си популация от турци и тесните си криви улички, островът е като кътче от
мюсюлманския Ориент
дълбоко в християнска Европа. Местните жители, които са около хиляда на брой, се прехранват с риболов и отглеждане на тютюн. Те също така припечелват от туризъм и контрабанда. Адакале е единственото място в Румъния, където човек може да пие нефилтрирано турско кафе, приготвено в медни джезвета на пясък.
Главната улица, наречена Езарзия, е осеяна с кафенета, магазини, специализирани в продажбата на текстил, бижута и парфюми, локум и тютюн. През лятото улиците на тази своеобразна Малка Турция са изпълнени с хора, а във въздуха се носи ароматът на кафе и чай и дима на цигарите марка Адакале.
Островът привлича странни птици като унгареца Бела Бичерди, чиято философия е съчетание между вегетарианството и зороастризма и е особено популярна през 20-те години на миналия век. Бичерди основава свой култ на острова, но след като последователите му започват да умират един след друг от недохранване, той рухва. Дискредитираният Бичерди напуска острова, емигрира в САЩ и умира в Билингс, Монтана през 1951 г.
След Втората световна война Адакале се озовава на границата между два различни типа комунизъм. Страхувайки се, че жителите ú ще избягат на Запад през по-слабо охраняваната югославска граница на Дунав, Румъния ограничава достъпа до острова. Посетителите са задължени да предадат паспортите си, преди да стъпят на острова, а нощувките на него са забранени.
През 60-те години румънският комунистически лидер Георге Георгиу-Деж построява малка фабрика на Адакале, за да намали безработицата там. Но Георгиу-Деж също така е човекът, подписал
смъртната присъда на Адакале
с договора за построяване на водноелектрическите централи Железни врата – 1 (1972) и Железни врата – 2 (1984). Преграждането на Дунав ще доведе до покачване на нивото на реката и “удавянето” на острова. През 1965 г. част от населението на Адакале се премества в румънска Добруджа. Въпреки че флагът на Турция вече не се вее над острова, страната не е забравила бившата си балканска колония. През 1967 г. тогавашният министър-председател Сюлейман Демирел посещава Адакале и кани обитателите му да се върнат обратно в Турция и повечето от тях правят това.
През 1968 г. Адакале е напълно обезлюден. Преди островът да бъде погълнат от водите на Дунав през 1971 г., сградите на него са взривени така, че да не затрудняват бъдещото корабоплаване. Адакале и до днес е там, на 40 метра под водата. Наричан от някои Османската Атлантида, днес той съществува единствено като легенда, погубена заради няколко хиляди мегавата електричество.