Докато бяхме ученички в гимназията, с Поля крачехме рамо до рамо по стъпките на Христо Ботев. Походът Козлодуй – Околчица за някои хора от групата беше първото предизвикателство в планината. За Поля Павлова катеренето и преходите в Балкана бяха нещо познато и любимо от съвсем малка.
След като завършихме училище, тя продължи да обикаля планини и страни по целия свят. Въпреки че това ú е хоби, а не професия, може да се похвали с богат и ценен опит. Сега работи в IT сферата. Обича животните, да чете книги и да разнообразява живота си с каквото може. Помолих я ни разкаже за върховете, които е изкачила и за интересни места, на които е била.
Ето какво сподели Поля пред Lifebites.bg:
Кога и как се запали по планинарството?
Тук не мога да мина с две думи. От 0 до 5 години съм расла и живяла на Леденика. За мен слизането в града беше събитие – сладолед на корем и въпроси от типа на „Бабо, тук защо има толкова много хижи?“. После слязохме в града и минах на литературна тема – нашите носеха вкъщи литература, свързана с планини, експедиции и приключенци. Когато растеш сред природата и после четеш и слушаш за хората, свързани с планината, а всички „балканджии“ са приятели на родителите ти, изводите идват лесно. Освен това, има и една друга изключително важна фигура, която ми подпали истински фитила и ме вкара „в действие“ – учителят Георги Павлов от Езиковата гимназия във Враца. Благодаря му, че ме въведе дълбоко в Планината, където се родиха и голяма част от мечтите ми.
Кои са най-високите върхове, които си покорила?
Тука сега биха тръгнали едни дискусии – как планините не се покоряват и прочие, но ще ги спестя. Не колекционирам върхове, най-високо съм била на сравнително ниско. 4400-4500 м (за статистиката). Иначе с моите хора последните лета се получава нещо като тренд – бяхме на най-високите върхове на Черна гора, Словения, Полша.
Най-интересните страни?
Най-интересните предстоят. Колкото и тривиално да звучи – всяка страна е различна, но някои ти лягат на сърце. В най-общ план – сигурно азиатските са интересни, защото колкото по-различно живеят хората някъде, толкова по-голяма потребност имам да се опитам да ги разбера. Не толкова да науча повече, колкото да сe опитам да почувствам нещата през техните сетива.
Ходила си в Непал. Какво те впечатли най-много там?
Едно от най-интересните неща, на които станахме свидетели – горенето на човешки трупове край свещената река Багмати в столицата Катманду.
Изправена на брега, ми трябваше известно време да осъзная къде съм и че обвитите в оранжев плат бали долу край брега са тела на мъртви хора. Пашупатинат – един от свещените храмове (избягвам да обявявам нещо за „най“ в Непал, макар че често можете да го срещнете и като най-свещеното място) за хиндустите там. Те продължават да се събират на това място – да изпращат близките си, да успяват да запазят емоциите на съществуването в своя си свят. Без да ги смущава присъствието ни, без да се дразнят, без да ни гледат лошо – всъщност въобще не поглеждат към отсрещния бряг, където стоим по къси панталони, с фотоапарати и телефони в ръце. За кратко ние не съществуваме. Един труп тлее на клада. Жена мие усърдно лицето си с речна вода. Три трупа в очакване – слънцето да изсуши „одеждите“ им след задължителното потапяне в свещената вода (трикратно), огънят да ги пренесе по-натам към живота. Смъртта не съществува.
Иначе откъм колорит и образи Непал доста прилича на Индия – шарения, шумотевица, привиден хаос, невъзможен трафик и спокойни, на фона на цялата дандания, хора.
Не за това отидохме там, де. Всъщност
целта ни беше да се докоснем с жаден поглед до Еверест – Покрива на света
Магично място, което си има специално чекмедже в светоусещането ми много преди да го видя. Е, видях го…
Ако трябва да се огранича до три неща, които ще запомня завинаги от Непал – третото е срещата ми с шерпа Ринджи – партньорът на Христо Проданов в атаката му към Еверест. Както повечето хубави неща, тази среща се случи непредвидено и все още не съм много сигурна наистина ли съм седяла и съм си говорила с този прекрасен човек.
Разкажи за пътуването си до Чернобил.
В Чернобил е интересно. Не кипи живот, но го има. Бар, пожарна, църква, тук-там свети по някой прозорец. Има неща за вършене, има и хора, които ги вършат. Както те сами казват „някой просто трябва да го направи“. Част от АЕЦ-а все още функционира. В деня на „визитата“ ни две момчета боядисваха бордюрите. Знаците на човешко присъствие не трябва да се губят, иначе явно губим представа какъв е смисълът да сме тук. В Припят, от друга страна, животът за хората е приключил. Единственият истински призрачен град, в който съм била. Усещането е много силно и беше някак приятно за мен. Изпитвам някаква меланхолия към постапокалиптични картини.
Какво ти носи пътешестването по целия свят?
Чакай, още не е целия, лека-полека. Иначе ми носи разнообразие, опит, спомени, сближаване, смисъл. Или представи си го така – връщаш се от работа във вторник, работната седмица е в началото си, зима е, тъмно е, нищо, че е зима – сняг няма, вместо това е мокро и кално от дъжд. Поглеждаш часовника – примерно е 18 часа, смяташ – сега ще отидеш до магазина, после ще сготвиш нещо, ще нахраниш кучето, ще го разходиш. Поглеждаш часовника – 20 часа. Леле, има само 3 часа до сън – толкова малко време. После се сещаш, че
при други обстоятелства за 3 часа примерно си направил най-великия рафтинг между Черна гора и Босна
по един от най-красивите и големи каньони на света. И тогава 3 часа не са ти се стрували нито много, нито малко. Просто си ги запомнил за цял живот.
Какви хора срещаш?
Най-често местни. По-малко туристи. Повечето забравяш завинаги. Но понякога се случва да се озовеш в средата на нищото, да си опънеш спалния чувал на пода на изоставено бунгало и преди сън да отскочите с приятелите до „съседната“ шатра, занасяте на баба Ела и сина й Драган домашно сладко и ракийка. Драган се спъва от бързане да сложи и той нещо от тях – прясно изцедено мляко от кравите, които гледат… Смее се и говори непрекъснато – как ще вземе Ваня и Поля за черногорски булки и цяло лято ще живеят в планината да гледат животни, а зимата ще слизат в селото. Баба Ела, която сигурно е на 70, но изглежда на 90, мълчи и ти пуши от цигарите. Има и такива хора.
Как се подготвяш за екстремно преживяване?
Преценявам основно колко ще е студено, колко дезинфектант и пари ще ми трябват. Ваксини не си бия. Рискът е премерен доколкото може. А и не мога да кажа, че са ми се случвали кой знае какви крайности. Ако за екстремно преживяване минава например да палаткуваш няколко нощи нелегално в Татрите сред зловещи гръмотевични бури и порои, сутрин да ставаш и да гребеш вода и вечерта да си легнещ в мокър чувал, се вписваме с дружината. Има хора, които биха ни се усмихнали като на малки деца, има и такива, за които такива преживявания са немислими, необясними и нетърсени.
Кое е най-важното при сериозните планински преходи и изкачвания?
План Б. Да го има. Нищо не ми е на всяка цена.
Кой е най-ценният урок, който си научила?
„С кого“ е по-важно от „къде“! (Повторете три пъти!)
Какво си взимаш от всяко място?
Снимки и спомени.
А сега накъде?
В дългосрочен план – към Южна Америка. В краткосрочен – Турция, Румъния, Германия и да си купя най-накрая нов диван.
Повече за приключенията на Поля може да научите в нейния нов блог.
