Помните ли историята на българката, която искаше да покори Марс? Разказахме ви за Изабела Шопова преди година. Варененката кандидаства за участие в експеримент, целящ да изпрати група хора на арктическия остров Девън. Там условията са подобни на теза на Марс. На този проект се гледа като на
стъпка към покоряването на Червената планета
Одобрените доброволци трябваше да прекарат една година в специална база на Девън, но българката отпадна на полуфинал. Това не я отказа от любовта да преследва мечтите си. Изабела намери ново предизвикателство – да отиде на Антарктида. Да живее там и да напише книга. Шопова е автор на три романа: На изток – в рая (2009), На запад от рая (2012) и Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи (2013). Живяла е шест години в Нова Зеландия, след което се установява в Австралия.
Lifebites.bg отново потърси Изабела Шопова, за да разбере как се стига до Ледения континет и какво е нужно, за да оцелееш там.
– Изабела, разкажи за проекта, който те заведе в Антарктида?
– От няколко години ме гризе като червейче една идея – искам да отида в Антарктида. Но дълго време мислех, че е невъзможно. После пробвах различни шантави идеи, които се провалиха. Накрая кандидатствах за една спонсорирана от австралийското правителство програма за писатели и хора на изкуството, които посещават австралийските антарктически бази и после създават някакъв културен продукт. С него те представят Белия континент на широката общественост с ненаучни интереси. Част от изискванията за кандидатстване беше
изричната подкрепа на антарктическия институт на страната, от която е кандидатът
Когато представях на Българския Антарктически институт проекта си, се запознах с професор Пимпирев. Той ме покани да посетя българската база и да започна работа по моята книга там, докато австралийците разглеждат кандидатурата ми. Буквално подскочих от радост. Не беше лесно да организирам в личен план това дълго пътуване, но на момента приех.
– Трябваше да минеш през доста сериозна подготовка. Какви бяха тренировките и как успя да се справиш?
Подготовката за подобно дълго и далечно пътуване е многостранна. Физическата и здравословна подготовка е само една част от нещата. Остават организиране на достатъчно свободно време, което за всеки черноработник в офис си е почти мисия невъзможна. После идва финансирането на подобна ваканция и пътуване, което също не е дребен проблем. Следва уреждане на всички други лични ангажименти. За жена на средна възраст, която никога не е спортувала в живота си, беше предизвикателство да подобря и физическата си форма. Да елиминирам всички потенциални здравословни проблеми.
Нужна ми беше цяла година на големи усилия и търсене на решения
Ходене по доктори и зъболекари, и зали за тренировки. В никакъв случай не съжалявам и не се оплаквам. Качеството на живота ми се подобри значително. Сега спортувам редовно и се чувствам много по-добре физически и емоционално.
– Как твоите близки посрещнаха идеята да се отправиш на това пътешествие?
– Те са ми свикнали. В сравнение с мераците ми да ходя на Марс, Антрктида е просто кратка екзотична ваканцийка. Подкрепиха ме. И се гордеят с мен.
– Била си подготвена за много от нещата, които те очакват на Анарктида, но едва ли за всичко. Какво те изненада най-силно?
– Има нещо такова. От всички книги, които бях изчела, имах очакване предизвикателствата да са свирепата природа и тежките, необичайни условия на живот. Но се оказа, че точно тези два аспекта на живота там бяха много по-поносими от предварителните ми представи. Лятото на остров Ливингстън е меко, макар че времето се мени много. Все пак нямахме супер ниски температури или чудовищни ветрове и бури. Условията на живот на базата са много добри.
Бих ги нарекла направо комфортни като за такова място
Това се постига с много труд от страна на командира на базата и хората, които отговарят за поддръжката. Нужна е много изобретателност от тяхна страна и дисциплина от посетителите и учените, които живеят на базата. Има множество странни правила, диктувани от необичайните условия, с които всички трябваше да се съобразяваме. В края на краищата като отидеш на края на света не очакваш да спиш в Хилтън. Но аз не очаквах, че ще мога да се къпя с гореща вода всеки ден и дори да си пера дрехите на автоматична пералня. Че ще се храним с прясно печен дъхав хляб, вкусни български манджи и дори пресни салати и плодове.
От друга страна имаше аспекти, които не очаквах и с които ми беше по-трудно да свикна. Бях подценила колко далеч е наистина Антарктида и колко дълго и несигурно е пътуването до там. Колко сложна е логистиката. Тази отдалеченост означава, че рисковете на ежедневието са огромни. В случай на авария, заболяване, инцидент няма откъде да дойде спешна помощ.
Там хората са сами срещу природата
Предизвикателство беше също ежедневното общуването в малка групичка от хора, затворени в принудителна интимност. Обитаемото пространство е малко. Там бързо и лесно, спонтанно се създават приятелства. Но е възможно да възникнат търкания на характери, които няма как да се избегнат. Прави огромна чест на българските антарктици, че в такива трудни условия успяват да поддържат великолепна атмосфера и условия за работа на учените. Както на българите, така и на гостуващите чужденци. Бях много впечатлена и от изключително сърдечните отношения със съседите ни – испанската база Хуан Карлос Примеро. Както и с испанците от кораба Хесперидес, който осигурява доставките и транспорта на базата.
– Най-красивият момент?
Красотата там е толкова различна, от всичко с което сме свикнали. Красивите моменти бяха безброй. Обичах сутрин да отварям врата на спалното помещение и да се любувам на новата и съвсем различна гледка, която ме посрещаше всеки ден. Нови айсберги докарани от прилива в залива – с необичайни форми и конфигурации. Яркото синьо на небето, ако се случи да е слънчево. Черно-бялата свирепост на пейзажа, когато е облачно и слънцето си е прибрало цветовете барабар със светлината. Групичката пингвини, дошли да разгледат любопитно базата ни. Или ослепителната белота на прясно навалялия сняг. Спиращият дъха момент, когато за първи път застанеш пред лицето на ледника. Или чуеш кристалното звънтене на ледените буци, разклащани от вълните.
– А кой беше най-страшният момент?
– Намаше момент, в който да съм се страхувала.
Рискът там е навсякъде и е ежедневен
Хората свикват да не мислят за него. Просто вземат мерки за сигурност, следват правилата, стараят се да са винаги в контакт един с друг. Грижат се един за друг. И така дори да е имало критичен момент, не съм се страхувала, защото знаех че съм с хора, на които се доверявам, че съм в сигурни ръце.
– Как комуникираше оттам с близките си?
– Никак. Постоянна връзка с останалия свят е културен феномен на модерната цивилизация. В Антарктида забравяш за него. И се научаваш да слушаш гласовете в главата си или да общуваш наживо с хората около себе си.
– Ако твоите деца решат да опитат нещо подобно би ли ги подкрепила?
– Абсолютно. Животът е за да се експериментира. Сигурността е криворазбрана форма на подчинение и котрол. Аз не държа на нея. Насърчавам всички, не само дъщеря ми, да опитват и да правят нещата, които искат. Животът е кратък. Такива възможности не се намират на всеки ъгъл. Като ти падне уникален шанс трабва да го разпознаеш и да го грабнеш.
Аз рискувах да загубя работата си
Наложи се да преструктурирам заема за жилището си и да променя значително начина си на живот. Моят шеф ме съветваше да не подавам молба за толкова дълга отпуска в критичен момент за компанията. Казах му, че това е шанс, който се случва веднъж в живота и не искам да преживея остатъка от дните си като се чудя какво ли щеше да бъде, ако бях рискувала и отишла. Не искам и детето ми да живее в подобни терзания.
– Ами, ако дъщеря ти реши да отлети на Марс и никога повече не я видиш? Самата ти мечтаеш ли за подобно предизвикателство…
– Аз съм живяла достатъчно дълго, за да знам, че няма такова нещо като никога.
– Страхуваш ли се от смъртта и вярваш ли в Бог?
– Не. И по двете точки. Страхувам се да не живея празен, безсмислен живот. И вярвам, че сами правим съдбата си и носим отговорност за нея.
– Коя е следващата голяма мечта, която преследваш?
– Не знам, не съм решила още. Засега имам много работа за вършене. Трябва да отида на Австралийската антарктическа база, ако ме одобрят, да напиша книгата.
Междувременно сигурно ще ми хрумне някакво ново предизвикателство, което да искам да преборя. Марс е все така актуален.
Прочетете още:
