Вот на недоверие, поредната катастрофа или побой и… какво ще бъде времето утре. Въпрос на гледна точка? Или на една истина? За работата на онези, чието призвание е да я търсят, за подхода на медиите днес към новините, за това, кой с кого се разправя – ние с истината или тя с нас, се обръщаме към писателя, известен със сентенциите си за живота – Тери Пратчет.
Кралят на фентъзито
който си отиде от този свят на 12 март миналата година, ни е оставил една от най-реалистичните книги за журналистиката. В Истината той предлага хумористичната си гледна точка към новинарството – от появата на печатарството до днес. „Понякога съчинителят на фентъзи е принуден да изтъква колко странна е самата действителност“, е казвал самият Пратчет. Задължително четиво за всеки, без значение дали работи в медиа, или чете/слуша/гледа такава!
„Цивилизацията съществува чрез думите, ваше преподобие. Тя се състои от думи. Следователно те не бива да са прекалено скъпи. Светът се върти, ваше преподобие, и няма как – ще се движим с него. Утре… може би думите ще изместят оръжията. Ще има значение кой бълва повече думи, кой ги изрича пръв или последен.“
„Сякаш буквите казваха: „Нареди ни правилно и ще се превърнем в каквото пожелаеш. Дори можем да станем нещо, което не ти е по нрава. Можем да напишем всичко.“
„Ако не хванем събитията за яката, те ще ни сграбчат за гърлото.“
„Всяка гравирана страница беше завършена и единствена по рода си. Но ако вземеш оловните буквички, с които си подредил словата на някой бог, и ги използваш за набор на готварска книга, какво ще стане с божествената мъдрост? А какво би сполетяло рецептата за телешко варено? Ами ако първо напечаташ книга със заклинания, а после със същите букви – навигационен справочник?… Такова пътешествие би могло да завърши къде ли не.“
„Излишното изобилие от думи само смущава умовете.“
„Вече съжаляваше, че е посочил правописната грешка. Едва ли някой би обърнал внимание. Жителите на Анкх-Моропорк поначало смятаха правописа за незадължителен лукс. Същото мислеха и за пунктуацията – все едно къде е, стига да е в достатъчно количества.“
„Двама-трима младежи, които си човъркат нещо в работилница, могат да променят подредбата на света.“
„Ето я думичката за замазване на гафа. Когато хората казват „очевидно“, значи в доводите им зее грамаданска пробойна и те са наясно, че нищичко очевидно няма.“
„Казват, че имало два вида хора. Когато получат чаша, напълнена до половината, едните казват: „Тази чаша е наполовина пълна.“ Другите пък отбелязват: „Тази чаша е наполовина празна.“ Светът обаче принадлежи на онези, които, щом зърнат такава чаша, се разгорещяват: „Каква е тази чаша, а? Питам ви – каква е тази чаша?! Значи това е моята чаша, а? Няма да стане! Моята беше пълна догоре! И доста по-голяма!“
„Информацията също се продава и купува.“
„ – Продавате вестника на всеки, който би го купил на улицата, ако не греша… Обаче държавата наподобява, да речем, някоя от старите галери. Онези, които имат много гребци в трюма, а горе са кормчията и останалите старши членове на екипажа.. Всеки има интерес корабът да не потъне. Но… не е много полезно за гребците да научават за всяка заобиколена плитчина и избегнато стълкновение. Така само ще се тревожат и няма да гребат равномерно. Достатъчно е да знаят само как да гребат, какво ще кажете?
– Биха искали да са уверени, че кормчията си знае работата.“
„Хората обичат да им се казва онова, което вече знаят. Не го забравяйте. Чувстват се неуютно, когато им съобщавате новости. Защото новите неща… просто не са каквото хората очакват. Предпочитат да научат, да речем, че куче е ухапало човек. Кучетата го правят непрекъснато. Но не искат да узнаят, че човек е ухапал куче, защото това не би трябвало да се случва. Накратко – хората си въобразяват, че искат новини, но всъщност копнеят за вехтини.“
„Лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.“
„ – Сър, мисля, че съм отговорен пред истината.
– О, сериозно ли?! Ако лъжете, истината идва ли да ви удари два-три шамара?“
„Пресата не спи. Тя излъчваше някаква… принуда. Сякаш беше куче, което се вторачва в теб, докато не го нахраниш.“
„Всъщност, какво бе очаквал? Да осведомява читателите? Да. Да ги дразни? Е, поне някои от тях. Но изобщо не предполагаше, че всичко ще си остане същото. Издаваше вестника и това нямаше никакво значение.“
„Опитваше се да измисли заглавието. Още не беше овладял тънкостите. Имаше толкова много за казване, а Уилям не знаеше как да вмести огромната бъркотия по света в няколко думи.“
„Мислиш си, че написаната дума трае вечно ли? Не е така. Цялото това вестникарство е… думи, които траят ден. Или седмица.“
