Мостът при Бяла – една от перлите на Колю Фичето

Напоследък много актуален стана спорът за това дали българите сме били роби или пълноправни поданици на Османската империя. В следващите редове ще се опитам да отговоря на този въпрос чрез историята на един от най-известните градежи на Никола Фичев (Колю Фичето) – мостът над река Янтра при град Бяла.

Ще се опитам да обърна вниманието ви и върху това, че

този архитектурен паметник от години се руши

Община, държавни институции и общество апатично отказват да поемат отговорността по опазването на българската идентичност и културно наследство.

Мостът е построен през 1865-67 година. Приблизително по същото време пра-прадядо ми строи и черквата Св. Троица в Свищов. Поръчението за съоръжението над реката идва от прочутия по това време на Балканския полуостров Мидхат паша. Като валия на дунавския вилает и един от

най-известните османски държавници

той иска да свърже Русе със столицата на империята Цариград. За целта пътят трябва да мине през широко разливащата се на това място буйна Янтра.

На служба при Мидхат паша тогава е полският инженер и архитект Людмил Рола. Рола изготвя проект и оценява градежа на около 3 млн. гроша. Мидхат паша в началото е готов да приеме тази цена.

По това време Колю Фичето вече е прочут с работата си в България и Мидхат паша решава да чуе и негово виждане за строежа над Янтра. За по-точни изчисления и по-нагледно представяне на съоръжението, майсторът изготвя точен макет на моста от восък. Представете си какво трябва да е било учудването на османския управник, когато чува от първомайстора цена за моста от седемстотин хиляди гроша и почти двойно по-кратко време за изпълнението му. Освен това светлият българин проявява

дързостта да заложи и живота си

ако не успее при реализирането на проекта.

От малък съм се възхищавал на тази вяра в собствените си сили у пра-прадядо ми. В днешно време сякаш имаме нужда именно от нея. Кой ли ген останал през хилядолетията е излязъл напред, за да може да подходи така уверено в работата си Колю Фичето?

В крайна сметка Мидхат паша рискува и възлага важния градеж на българина. За тази мащабна за времето си работа, са наети майстори в различните занаяти от Трявна, Дряново, Габрово, както и от местните жители на град Бяла.

Мостът има тринадесет подпорни колони

14 свода, контраверси и преливници за преодоляване на силното течение на реката. Дълъг е 276 метра, а ширината му достига до почти 10 метра.

Начинът, по който мостът е облицован и украсен, до момента е използван само при градежа на жилищни и административни сгради. Изобщо целият мост представлява съчетание между архитектура и скулптура. На основните стълбове присъстват много интересни скулптури на лъв, лебед, грифон и нимфа. Външността на зидовете е облицована с фино обработен варовик, което допълнително създава представата за работа върху сграда. Преливниците са оформени като отворени и затворени прозорци.

Значението на този мост за инфраструктурата на Османската империя е огромно. Именно заради това и заради добрите условия, представени от Никола Фичев,

Мидхат паша го награждава с орден Меджидие

Дава му много голямо място в Търново и петдесет хиляди гроша за добре свършената работа.

В съвремието основният поток на трафика на транспортни средства преминава страни от моста. Въпреки това, когато има лоши метеорологични условия или инциденти по основната артерия, пътят дори днес често е отклоняван по стария мост на Колю Фичето.

Да се върнем обаче на въпроса, с който започнахме – роби ли сме били или пълноправни поданици на империята? По онова време никой не е очаквал високи постижения, още по-малко проява на гордост от българите. Цели 500 години трае османската власт по нашите земи. До средата на 17-и век християните, включително българите, са продавани по тържищата на големите пристанища, насилствено е сменяна религията им, а децата са отнемани от родителите им и превръщани в свирепи еничари. В този смисъл определено сме третирани като роби и то в продължение на няколко века.

С упадъка на империята, който се случва по време на Възраждането обаче, нещата се променят. Местните феодални владетели засилват властта си, а има случаи, при които се отнасят почтително към подчиненото им население. Става така, че българи и други потиснати народи започват да заемат административни длъжности. Задругата на българските еснафи и търговци става толкова влиятелна, че някои неща са немислими, без нейното съгласие. Точно в този период твори Колю Фичето.

Без страх отстоява майсторлъка си

пред турския господар по изключителен начин, който не може да е присъщ на роб. Да, Фичето е един, такива като него не е имало много, но и ситуацията вече е различна. Вече се подготвя почвата за свободата. Затова нека не гледаме на този въпрос еднозначно и крайно. И да помним, че докато сме в робство, по земите ни са родени велики българи и шедьоври на изкуството, с които можем да се гордеем и да показваме пред света.

За целта обаче е нужно да полагаме грижа. Разбрах от общината в Бяла, че през последните двадесет години е имало няколко проекта за възстановяването на предишния блясък на моста, както и неговата сигурност, които са били чудесни. Те, за съжаление, са били изпуснати от местната управа по много глупав и типичен за съвременните ни институции начин. Подобни архитектурни паметници са ни отличавали от другите народи в Османската империя. Тяхното значение е голямо именно заради това.

Ако ние, днешните българи, оставяме такива шедьоври на произвола на съдбата, значи сме по-лоши и от поробители. Защото така самите ние заличаваме собствената си национална същност. А това обикновено се прави от потисниците…

Вижте още… Наследството на Колю Фичето