Когато човек отиде във Флоренция, едно от задължителните места, на които се озовава, е Пиаца делла Синьория. Това е самото сърце на града и в продължение на столетия е било сцена на публични речи, церемонии, срещи, бунтове и екзекуции. Пространството се доминира от Двореца на Синьорията с прекрасните скулпури и фонтани пред него – паметникът на Козимо I Медичи, фонтанът на Нептун, копие на микеланджеловия Давид и т.н. Почти от всички страни по площада са разположени кафенета и ресторанти, които са в партерните етажи на красиви благороднически дворци.
Пред фонтана на Нептун, на паважа има бронзова плоча с текст. Това е едно от ключовите места на площада. Свързано е с един от най-интересните периоди в историята на Флоренция. Изключително знаков, изпълнен със символика, размирен, драматичен. Както човешката история… За да разберете смисъла на плочата и мястото, на което е поставена, ще ви разкажа малко от историята на този очарователен град.
През 1452 г. във Ферара се родило момче, което
предстояло да запише името си в историята
на Европа по изключително противоречив начин. Казвало се Джироламо Савонарола. Дядо му бил виден лекар в двореца на херцозите на Ферара. Изключително консервативен мъж, със средновековни разбирания за вярата и “проповядващ”, че приеман редовно и в достатъчно количество, алкохолът бил полезен за здравето. Този човек отгледал внука си Джироламо като “замислено дете, което рядко се усмихва” (според Пол Стратърн в Медичите – кръстниците на Ренесанса). И редовно го облъчвал с омраза към изкушенията на тогавашния модерен ренесансов свят.
След смъртта на дядо си Джироламо постъпил в Университета на Ферара, където изучавал идеите на хуманизма. Влюбил се в млада девойка, незаконородена благородничка. Дори дръзнал да й предложи брак, който тя с надменност отхвърлила.
От този момент Джироламо намразил жените, висшата класа, красотата и всичко, което давало цвят на живота. Станал монах в Доминиканския орден и започнал пламенно да проповядва отказ от земните удоволствия, заклеймявайки греховността, включително в църквата. Предупреждавал за идването на Страшния съд. Живял на няколко места, но най-дълго във Флоренция, която по това време се управлявала от Лоренцо Медичи, известен като Великолепния.
Благодарение на образованието си, Савонарола бил изключително добре запознат с идеите на хуманизма и знаел точно как да ги обърне срещу тях самите. Монахът проповядвал отказ от всичко светско, заклеймявал постиженията на науката и изкуството и покварата в обществото. Атакувал писаното слово с това, че не било обърнато към християнските, а към езическите ценности. Заклеймявал художниците, които използвали ярки цветове и рисували човека толкова достоверно, че “Богородица прилича на блудница”. Говорел за злоупотребата с власт от деспотите. И заплашвал, че вижда
“огнен кръст, виснал в тъмните облаци над Флоренция”.
Хората по това време били суеверни, дори да били мислещи и образовани. И думите на Савонарола влияели.
След смъртта на Лоренцо (Великолепни) Медичи, начело на града-държава застанал първородният му син Пиеро. Той, за съжаление, нямал нищо общо с обаянието, мъдростта и далновидността на баща си. Лоренцо бил същински меценат – покровител на изкуствата, развитието на науката; финансирал работата на философска академия, на школи по скулптура и изобразително изкуство и т.н. Ходел свободно по улиците, смесвайки се с тълпите, без охрана и спирал да говори с минувачите. Същевременно бил решителен като държавник и взимал решения, които отредили на Флоренция важна роля в европейската история. Пиеро, за разлика от баща си, бил надменен, недостъпен и изключително недалновиден в решенията си. Допуснал не една и две големи грешки, последната от които му коствала позицията. Пиеро пуснал войските на френския крал да минат през Флоренция по пътя си към Неапол, а те му се „отблагодарили“ с вилнеене, безчинстване и грабежи. Наследникът на Лоренцо бил принуден да напусне града.
След бягството на Пиеро начело на Флоренция застанал фанатичният Фра (брат) Джироламо Савонарола. Обявил, че иска да създаде “Божи град”, от който да тръгне пречистването на Италия от зло – човешко, политическо, църковно. По улиците на Флоренция обикаляли шайки – деца, облечени в бяло, които грабели къщите на богатите. Отнемали всякакви украшения, бижута, скъпи дрехи, книги, картини. Градът постепенно се променял. Съпруги и дъщери постъпвали в манастири, а на публични места дамите вече не се осмелявали да носят перуки, цветни и красиви одежди. Всеки, който държал на обществения си имидж, гледал редовно да ходи на църква и това да се забелязва.
Фанатизмът на Савонарола достигнал апогея си през 1497 г., когато по негово нареждане на площада пред Синьорията била издигната т.нар.
Клада на суетата
На нея изгоряли огромно количество вещи, символизиращи моралния упадък, сред които козметика, мебели, книги, дрехи, музикални инструменти, произведения на изкуството. Пламъците на Савонарола със сигурност погълнали картини на Ботичели и много други видни ренесансови творци.
Това събитие било повратна точка – скоро след това хората въстанали срещу доминиканския монах, а папата го отлъчил от църквата. Верните на Рим францисканци предизвикали Савонарола да докаже връзката си с Бога, като мине по пътека от горящи съчки. За щастие на Джироламо, в деня на изпитанието се излял проливен дъжд и изгасил запалената пътека. На следващия ден – Цветница, Савонарола и приближените му били заловени и затворени в печално известното Барджело. Там били жестоко измъчвани и накрая осъдени на смърт. Трябвало да бъдат обесени, а телата им провесени на вериги и изгорени. От тях не бивало да остане и прашинка. Така и станало. Точно година след издигането на Кладата на суетата, на същото място била издигната нова клада. Този път
огненият ад погълнал обесения Фра Джироламо Савонарола
и най-близките му последователи. Това станало на 23 май 1498 г.
Именно това място е обозначено с плочата, за която споменах в началото на този разказ – в сърцето на приказно красивата Флоренция. Мрачно свидетелство за фанатичната същност на хората, която в моменти на криза може да вземе връх и да обърне хода историята. В случая временно, но достатъчно драматично, за да не бъде никога забравена. И още нещо – когато хората скъсват със Злото, те отново проявяват жестокостта, на която Доброто не е способно. Джироламо Савонарола бил обичан, имал безброй убедени последователи, а впоследствие бил линчуван по начин, който изумява с жестокостта си. Поучителна история. Която май не спира да се повтаря…
Здравейте! Прочетох с интерес статията ви за Савонарола. Той е един от големите протестантски реформатори в Европа, специално за Италия. Трудно е светски човек да резбере неговата дейност, но той всъщност следва стриктно библейският принцип на ранното християнство – а именно чистота в учението и простота в начина на живот. Мартин Лутер също е започнал, като католически монах просто желаещ да промени църквата, но явно е било, че папството не желае тази промяна. Известно е например, че много от ренесансовите творци са работели за обогатяването на папството, като са получавали поръчки и съответното заплащане. Темите на произведенията им са били дълбоко обвързани с езическата митология на древна Гърция и Рим. Желаейки връщане към библейското християнство, Савонарола с право не е можел да се съгласи то да се смесва с езичеството. Т.нар. “Клада на суетата” толкова критикувана от различни автори всъщност има библейски прототип в книгата Деяния на апостолите глава 19, стих 19, където пише, че проповедите на ап. Павел в Ефес са извършили невероятна промяна в града, дотам, че ефеските магьосници сами изгаряли заклинателните си книги. Следователно изводът е, че ако папството в ранните си години беше изгаряло езическите произведения в средите си, нямаше по-късно да изгаря християни по кладите.
Още по темата за библейските учения, може да намерите на този адрес: bgbible.sdabg.net/ucheniya/n-1.htm
Савонарола, очевидно, никога не е скъсвал със Злото. Злото го е подтиквало през целия му живот, то е могъща сила. Макар подбудите му да са носили праведен (на външен вид) характер, той, в крайна сметка, си е отмъщавал. Както грозната, непоискана жена, както обругаваният недъгав човек, както тормозеното в детството си дете.