Къде минава тънката линия, която превръща приятелите ни в част от семейството?
Този въпрос ме провокира през последния месец, когато разбрах, че губя още един приятел. Стана изведнъж, отраз, без предупреждение, без симптоми. Също като вирус, който покосява без предизвестие.
Повали ме и ме държа така дълго време. Естествената ми реакция бяха сълзите. Сълзи, какво говоря? Беше си ридание. Скръб, която напираше в гърдите ми и която трудно успях да изкарам навън. След нея обаче не остана празнина.
Настъпи тишина. Болезнена. Мъчителна
Последвана от търсене на отговори. Търсих ги от себе си.
Той така и не разбра, че приятелството ни остана в миналото. Превъртях 15 години от живота си, не като на кино, а наяве и насън. Време на усмивки, на пътувания, на приключения, на щастие. Време на разочарования, на прошка, на раздяла.
И после ги опаковах. Сложих ги в кутия, завързах я с панделка и я скрих на дъното на скрина. Сякаш така с едно движение можех да зачеркна едно приятелство!?!
Казват, че приятелят е твой образ. Човек, в който се оглеждаш, като в огледало.
Този, от когото очакваш одобрение за плановете си, оправдание за постъпките си, надежда за мечтите си.
Този, който ще те хване за ръка, за да продължиш напред, когато си се спънал.
Този, който ще те подкрепи, когато си на кръстопът.
Този, който ще се смее с теб, когато преливаш от щастие.
Този, който ще ти избърше сълзите, когато те боли.
Този, който ще намаже раната ти с мехлем.
Този, в когото си проектирал своите чувства и мисли, своите очаквания…
Каквото и да казва, каквото и да прави,
приятелят е като твоя сянка
Невинаги я виждаш, но знаеш, че е там. Но идва миг, когато се обърнеш и сянката вече я няма. Станала е част от другито. Тогава се питаш: Трябваше ли да го допусна толкова близо до себе си? Нужно ли беше да правя от приятеля си свое семейство?
След преживяното мога да кажа: Не!
Каквото и да говорим, както и да живеем, в мислите и в сънищата сме сами със себе си. Само ние знаем, какво чувстваме, как обичаме, за какво тъгуваме, как се разделяме и какво очакваме. И в това трудно пътуване разчитаме на сърцето си, да ни подскаже дали пътят, по който вървим е истински и дали ще ни отведе там, където бихме искали да бъдем!
Тези мисли минават през главата на всеки. Е, не в този порядък и не точно с тези думи, но съдържанието им е познато на мнозина. Това е нашият начин да изкрещим на света, че не ни разбира, че не ни подкрепя, че не ни обича. Може би не на целия свят, а само на най-близките. Най-често това са приятелите ни.
Затова и общуването с тях е най-трудно и в същото време зареждащо, най-изтощително и най-отдадено. А
разделите – най-тежки и мъчителни
Разбираме, че сме загубили частица от себе си, когато вратата се хлопне и приятелите ни останат от другата страна.
След раздялата вече знам, че пътищата ни никога не са вървели успоредно. Пресичали са се на моменти и после всеки е поемал в своята посока.
Една раздяла отрезвява. Помага ни да отворим очи и да разберем, че с каквито и постулати да е изпълнен животът ни, никой не може да ни разбере така, както бихме се разбрали сами. Дори това да е приятелят, който звъни в този момент.
С приятелството ситуацията е същата, както и с любовта. Във втората имаме влюбване, а имаме и любов. И при приятелството е така, въпреки че не им даваме различни имена.
Каква е разликата при любовта. При влюбването ние всъщност сме влюбени в онова отражение на себе си, което откриваме в другия. Т.е. другият е огледалото и ние се влюбваме в себе си. Докато при любовта проекциите вече падат и започваме да виждаме другия такъв, какъвто е.
За да може раздялата с приятел да е болезнена по начина, описан в статията, самото приятелство е по-вероятно да е на първото стъпало, може би…