За него определено може да се каже, че е един от българите, които ще останат в историята ни не само с творчеството, но и с невероятния си житейски път – Пенчо Славейков.
Пенчо се ражда на 27 април 1866 г. в семейството на големия български възрожденец – Петко Славейков. Отраства в компанията на будни учителски умове, народни песни, предания и приказки, които заедно с баща си и братята си записва в различните части на страната.
Когато е едва 18-годишен Пенчо се сблъсква с най-голямото изпитание, което ще бележи не само живота, но и творбите му. След изтощителна игра по бреговете на Марица, младежът заспива на заледените ѝ води.
Младият Славейков се разболява тежко
и три месеца се бори за живота си. Семейството му търси помощ при едни от най-добрите лекари в страната и Европа. Той оцелява, но плаща висока цена – движи се с бастун, говори със затруднения и пише с усилия. Всички негови мечти, желания и надежди са покрити от черното було на депресията, меланхолията и тъгата.
Тогава на помощ идват книгите. Пенчо Славейков започва да чете основно руска класика. И намира надежда в идеята да използва страданието си като гориво за своето творчество. За него страданието и мъката стават учител и той успява да превърне тъгата си в красиви редове. Които за малко да му донесат световно призвание.
Преди смъртта си българинът е предложен за Нобелова награда за литература. Комитетът на организацията така и не разглежда неговата Кървава песен, тъй като Пенчо Славейков си отива от този свят преждевременно, малко преди това да се случи.
Едва 46-годишен…
в италианския град Брунате, обиден на българските политици, които нееднократно са унижавали него и семейството му.
Името на Пенчо Славейков обаче няма да бъде забравено. Не само заради работата и силния му дух, не само и заради кръга Мисъл, който основава заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кръстьо Кръстев. А заради любовта към българската книжнина, традициите на народа и творчеството му, които той се опитва да съхрани и завещае на поколенията след себе си.
Прочетете още… Петя Дубарова: Вълшебницата от мъдрия Бургас
Нека си припомним някои от редовете написани от Пенчо Славейков, които носят не само красота, но и мъдрост.
Безумний вихър на живота
Безумний вихър на живота
подмята го насам-натам –
в безумний вихър на живота
безумно той се хвърли сам.
В безумний вихър на живота
де той ще спре? На кой ли бряг…
В безумний вихър на живота
тежко на тръгналий без стяг.
“Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
“Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!”
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
[Из Неразделни]
Морна лятна нощ
Морна лятна нощ; кръз блян,
знойни чувства сърце сепват;
тъмни листи сън желан
на душата ми нашепват.
Виждам се во родний кът,
родна реч слухът ми гали –
свой отново ме зовът,
свой които са ме звали.
Аз прегръщам ги засмян,
и сълзи в очи ми трепват…
Тъмни листи сън желан
на душата ми нашепват.
МОЛИТВА
Господи, към мен простри ръка
и укроти духът ми безпокоен;
за Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри.
То вяра пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, –
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни.
В душата ми е демон нокти впил,
зъл демон на съмнение упорно,
и истината в нея угасил
со своето дихание тлетворно…
Пални отново в нея Твоя плам –
на истина да стане тя пак храм.
Докле е младост
Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.
Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост –
докле е младост, ах, докле е младост!
