Темата за корените е трудна и мъчна. Много българи – разни идеали. Един българин по дух казва, че каквото и да кажеш за българина като човек – все е вярно! От най-доброто до най-лошото. Така и с идеалите ни – многопосочни, претенциозни и чужди. Към родните идеали сме недоверчиви, изпълнени със съмнение и несигурност. Все ще се провикне някой:
“Стига с тая българщина, аман от нея и от простотията ви!”
И ще замълчим освиркани от “своите”, защото те знаят как да говорят и да обясняват. Та тая “проста”
народна българщина е дълбоко полепнала по душата ни
Колкото и да се пудрим и мием от нея, тя е там и не можем я покри за дълго с дрехи, обноски и чужди думи.
Защото човек и добре да живее, рано или късно стига до въпроса “Кой съм аз?”. Този смутен въпрос разрушава често крехкото щастие на мнозина, защото ги кара да се вгледат в себе си и своята дълбочина. В един момент здравето и животът ни зависят от това колко конфликти тлеят вътре в нас и колко компромиса сме направили със себе си.
Само честността ни предпазва от страха
да приемем това, което сме. А какво сме под покритието на личния мит на крехката си личност? Всъщност сме това, което носим дълбоко в своето несъзнавано, закодирано в гените и колективните вярвания на предците ни. Колкото и да сме космополитни, корените са в нас и ни държат за земята, рода и българското. Не можем, никой не може да избяга от националния мит.
Той е усещането за цялост, принадлежност и завършеност на личността в горната и долната земя. Защото не е достатъчно да си Аз, имаш нужда и от Ние. И понеже всеки народ има функция в цялото, митът е вярата в нашата функция като част и взаимозависимост.
Дънов казва, че българите представляват черния дроб на човечеството. А черният дроб е цялата
лаборатория на човешкия живот на Земята
Българите са заели най-трудната част в общочовешкия организъм, затова тук страданията и противодействията са най-големи.
Виждали сме редица примери на успели наши сънародници, които в старостта си се завръщат към корените. Връзката с колективния мит за българското добива нова сила за тях и те решават да правят добрини не толкова за българите, а за България.
Колективният мит има силата на смисъл и житейска енергия за съществуването на един народ. Когато митът започне да губи своята сила и да бъде заменян с чужди митове, когато започнем да страним от народността си и да се срамуваме от корените си, това води и до загубата на енергия и съпротивителни сили в този народ.
Можем да откриваме вътрешната си сила навсякъде. Днес може да не се замисляме и да не ни е важен българският мит, но утре, когато ни потрябва, ще е добре да го има. Та за това утре трябва да даваме живот на колективното несъзнавано в нас, в народа ни, в кръвта ни, в децата ни. Като се отърсим от натрапените страхове, че е лошо
да си родолюбец и да си пазиш корените
че да си патриот е ксенофобско и ретроградно. Тази задача, ще отнеме време, ще е трудна и пълна със съмнения, но тя е нашата задача и трябва да я изпълним. Българският мит носи в себе си сила и вяра в бъдещето, която докато е жива, ще живее и българското. Не заради българите, а заради България.
Добре казано.
Този процес е непрекъсващ. Не е достатъчно да я изпълним, тази мисия. Трябва да покажем пример на децата си, а и на тези около нас днес, за да я пребъде. Трябва да познаваме и историята, когато много българи са се гърчеели и как сме го преодолели за повече от век борба.
Защото днес се американеем.