“Не искате ли да имате свое дете?” ни питаха най-често. А чие ще бъде детето, чудя се, за което ще мислим във всяка минута, на което
ще дадем най-доброто, на което сме способни като родители
Че и повече – ще надскочим себе си и ще се превъзмогнем, над което ще будуваме цяла нощ, когато е болно и чиято усмивка сутрин ще осмисля деня ни?! Чие ще е, ако не нашето, макар и “неродено” от нас дете?
Много двойки изминават пътя от надеждата до пълното отчаяние и обратно, за да станат родители. Някои успяват, а други не. Ние не сме една от тях и избрахме друг път, по който да стигнем до мечтаното родителство.
Не, че и ние не сме имали своите трудни решения, но това как да станем родители беше сред най-лесните.
Случи се, когато
един ден разбрахме, че имаме репродуктивни проблеми
В изражението на лекаря, който ни го съобщи, се четеше такова съжаление, че за момент си помислих, че някой от нас умира. Отдъхнах си като чух диагнозата.
После той набързо и с рутина ни въведе в света на “асистираната репродукция”, като спомена термини от сорта на “донорство”, “спонсориран, но по-добре самоспонсориран опит”, “инжектиране на хормони”, “много трудно към невъзможно” и пр. Половин час след разговора с него със съпруга ми обсъдихме ситуацията и решихме да си осиновим дете.
Стигнахме до извода, че със средствата, които бихме дали за процедурите за едно “трудно към невъзможно”, хипотетично дете, спокойно бихме могли да отгледаме едно реално дете, което има реална нужда от родители. Че годините, в които ще чакаме и ще се надяваме въпросното дете ще порасне минимум до тийнейджър.
И не на последно място, че няма смисъл да прекарваме толкова време в клиники и консултации с лекари, при все че ние всъщност не сме болни! Така и не успяхме да убедим почти никого от познатите си и най-вече лекаря, които до последно вярваха, че е редно “да се борим с всички средства”, че сме твърде млади за това крайно решение. Явно си има установен ред и той е да поостареем и да се отчаем достатъчно и едва тогава да го направим.
Последваха някои стъпки, които според мнозина са “ходене по мъките”, а за нас – досадни, но административно необходими действия. Сред тях бяха събирането на дузина препоръки от надеждни приятели относно това колко мило семейство сме; десетки медицински изследвания; бележки от съдилища и институции, които удостоверяваха колко здрави, съвестни и добри граждани сме. Когато подготвихме всичко, се включихме в списъка на чакащите кандидат-осиновители и получихме персонален номер.
Не бързахме и не се надявахме, тъй като бяхме чули, че не става лесно. За наша огромна изненада, обаче, след по-малко от година получихме писмо, в което се казваше, че вече има “подходящо” за нас дете, с което трябва да се срещнем в рамките на месец. Така разбрахме, че възприемането на осиновяването като тромава процедура в по-голямата си част е мит и чакащите си чакат по много, защото разбират
понятието “подходящо” дете в по-тесен от нас смисъл
т. е. имат специфични изисквания към пол, коса, очи, естествено етнос, родословно дърво и пр.
Първият път, когато се видяхме с дъщеря ни, тя беше на осем месеца. Беше през юли. Беше издокарана в широка рокля с дантели и момчешки чорапи, които ú се събуваха. На главата ú стърчеше минималистично кукуриго, което в комбинация с роклята разкриваше, че е момиче. Имаше сериозно и дълбокомислено изражение, а черните и очи ни гледаха изпитателно и недоверчиво. Или поне така ми се стори тогава. За първи път се усмихна едва на третата среща.
“Искам я, но изглежда, че тя не ни харесва”, казах на баща ú.
“Ще ни захаресва, къде ще ходи! Не го мисли!”, отговори той и както обикновено беше уверен в думите си.
Сега вече е на две и половина и в повечето време ни харесва. Освен в случаите, когато не получи десерт или възможност да стъпне в някоя локва.
Всеки ден се смее.
Смее се по много и гръмогласно. Така и плаче
Съмнения от сорта дали тя е нашето дете така и не ни споходиха. Това, което ежедневно се питаме, е дали правим нещата правилно – съмнение, което вярвам изпитват всички родители.
Още по темата: Най-честите родителски грешки
Казват, че не прилича много на нас. Освен по ъндърграунд излъчването ú (проличаващо се в походка, мимики, дори в начина, по който и седят дрехите), обичта ú към всички животни, дружелюбността ú към хората, домошарството, изостреното ú чувство за справедливост и за привързаност, по хранителните и музикалните ú предпочитания, по цялостното ú, за момента детско отношение към света…
Умилявам се всеки път, когато се хвърли на краката ми след раздяла, надвишаваща няколко минути, когато каже
“Мамо, виж!”
и ме погледне самодоволно. А това става горе-долу на всеки десет минути, когато си съчинява песни, когато се пазари за десерт, когато показва снимки на кучето и му обяснява как и той – Арни (или както тя го нарича Ало) е бил малък, когато шумно вика котките, за да ги погали, а те бягат, щом чуят гласа ú и объркания ú поглед в този момент.
Умилявам се от дългите ú мигли, когато спи, от рошавата ú коса, от малките ú, почти винаги кални нокти… И всеки път, когато я погледна, съм безкрайно благодарна, че именно тя е нашето дете и именно ние сме нейните родители. Не биологични, но истински!
