Яна Узунова и уникалният фотоархив на Тодор Славчев

Архивът на Тодор Славчев е една от най-впечатляващите български частни фотографски колекции, която сме виждали някога. Той съдържа хиляди изумителни кадри, в които фоторепортерът е запечатал шест десетилетия от историята, обществения и интелектуалния живот на България.

Тодор Славчев започва да снима

през 30-те години на миналия век и, разбира се, не е единственият фотограф по онова време. Но за колко от неговите не по-малко именити колеги може да се каже, че творчеството им продължава да живее собствен живот десетилетия след смъртта им? И то така, че да е достъпно за всеки пожелал да се запознае с него.

Заслугата за това за Тодор Славчев да продължава да се говори, е на внучката му Яна Узунова, която е превърнала в своя мисия поддържането на онлайн версията на архива на дядо си. Сайтът Фотоархив – Тодор Славчев съдържа стотици уникални фотографии с висока резолюция и има собствена Фейсбук страница с хиляди фенове.

Lifebites.bg се свърза с Яна Узунова, за да разбере повече за вълнуващия живот и богатото творчество на един от основополжниците на репортажната фотография у нас.

Г-жо Узунова, какъв е първият ви спомен от дядо ви?

Израснала съм в дома на дядо ми, той ми е бил като баща. Когато съм се родила, дядо ми е бил вече пенсионер, на 61 години. Т.е. би трябвало да помня “пенсионер”, а всъщност го помня като най-деятелния, енергичен и неспиращ да работи човек! Той снимаше всеки ден, после проявяваше филмите в таванската ни стая, пригодена за фото-лаборатория.

Рядко се застояваше в къщи. Помня движението му и ведрото му присъствие, той бе винаги в добро настроение, усмихнат, лъчезарен и пълен с ентусиазъм. Ако трябва конкретен спомен, спомням как той режеше свежа салатка с репички и пресен лук за обяд и как ми даваше сърцевината на салатката, най-крехкото.

Имам един друг, много ранен спомен, била съм на 2-3 годинки, как дядо ми ме снима с току-що убит и донесен заек – понеже той беше запален ловец и рибар – а аз трябваше да държа заека за ушите.

Ръководите един от най-впечатляващите български фотографски архиви онлайн, които някога съм виждал. Но още по-впечатляващо е това, че всички снимки в него са дело на един автор. Какво ви подтикна да сканирате и направите достъпен в интернет архива на дядо ви?

След като дядо ми почина, аз се качих в таванската ни стая, отворих първата папка, после втора, трета, и архивът ме завладя. Това бе отдавна, през 90-те. Тогава нямах компютър, нито сканираща техника. Просто разглеждах, подреждах, надписвах, сортирах, правех описи.

Добивах представа за съдържанието му от откопирани хартиени снимки, както и от надписите върху негативите. Идеята да сканирам лентите и да направя сайт дойде естествено. Исках да споделя с колкото може повече хора своите “открития“. И до днес всичко по архива правя съвсем сама.

Как е организиран архивът на Тодор Славчев и как точно се съхранява? 

Спазвам това разделение, което е направил дядо ми, на тематичен принцип, който включва около 20 отделни аспекти на обществения живот. Например: Писатели, Художници, Червен кръст, Македония през 1941-1942, Обществено-политически събития,

организирани по декади

Градове и села (разпределени по области, като там включвам както изгледи, така и бит, поминък, селско стопанство, дори промишленост), Събития на СБЖ, Социална политика, Театър, кино и музика, Спорт и други.

Всеки голям раздел съдържа по-малки, например редакцията на в. Стършел се отнася както към писатели, така и към художници. Вашият въпрос за съхранението на архива ме кара да разкажа за първи път пред широка публика следното. През юни 2006 г. крадци разбиха фото-лабораторията над жилището ни, където в папки и кашони стоеше архивът. Било е през нощта, ровили са с часове.

На сутринта намерих вратата отворена и открих че липсват много неща-цял кашон със снимки от Втората световна война, папката, в която бях събрала всичко за Цар Борис III, манифестацията по случай Ден на детето в столицата, с Царицата и малката княгиня Мария-Луиза, десет оригинални негатива от разрушена София след бомбардировките, всички снимки с Георги Димитров, както и малък скицник, в който бях налепила всички кадри от 9 септември 1944 г. в столицата.

Откраднаха и един голям бял плик със снимки и оригинален негатив от посрещането на парашутната ни дружина през

ноември 1944 г. в София

с ген. Владимир Стойчев. За този обир мога да говоря с часове. Ясно е, че снимките са отишли при антиквари, колекционери на военна история и т.н. И досега стоят в нечии чекмеджета. Навсякъде върху тях стои печатът на дядо ми и името му, както и надписи с моя почерк. Следователите от МВР не се справиха.

Каква част от архива е дигитализирана?

Между 1/3 и 1/4 от общия брой кадри. Опитвам се да подбирам най-интересното.

Каква част от дигитализираните фотографии са качени онлайн? 

Доста стоят в компютъра ми и чакат да бъдат качени в сайта. Става така, че любопитството ми да развия една лента и да я сканирам, за да видя какво съдържа, надделява над задължителната техническа работа по качването в сайта. В момента чакат поне стотина кадри.

Вижте още: Непознатият Марк Маркарян

Проявява ли интерес някоя държавна институция към откупуване на архива и съхраняването му?

Този въпрос не стои на дневен ред. Поне не и в близките години. Който и да го поиска, не бих го предала, нито срещу заплащане, нито като дарение. Това е сериозен труд, още много предстои, иска ми се да обхвана всички раздели и области.

Какви са условията за ползване на снимките от архива на дядо ви?

Всеки може да си поръча, цените са в пъти по-ниски от другите архиви. За някои блогове, както и за образователни институции са безплатни, с условието да се изпише името на автора.

Какви са целите, които си поставяте със сайта на архива?

Това, което първоначално исках, струва ми се, че се получи. Надявам се. Възкресих името на дядо ми. Но това е личен мотив, провокиран от факта, че съм внучка, както и от болката, дошла след кражбата.

Другата цел е по-важна, а тя е снимките да достигнат до все повече хора, да заживеят свой живот, да се публикуват в книги и периодика. Случвало се е в последните години снимка от сайта да провокира написването на интересен текст.

Как успявате да идентифицирате кадрите? Оставил ли е дядо ви Тодор Славчев техни описания или трябва сама да издирвате информация?

Има описания, но те са кратки, с цел да подсещат автора, не с цел архивиране. Правя справки в Народна библиотека, често преглеждам стари вестници и списания и намирам публикувани снимки. Това са радостни открития.

Дядо ви е заснел редица известни български личности, като проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, цар Борис III, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Радой Ралин, Кръстьо Сарафов, Димитър Талев, Андрей Николов, Илия Бешков, Владимир Димитров-Майстора, Чудомир и др. С кои от тях е поддържал приятелски отношения?

Това са били познанства. Дядо ми беше много контактен, но не мисля, че е бил личен приятел с нито един от изброените големи имена.

Имал ли е дядо ви проблеми с Народната власт поради факта, че е работил като фотограф преди 1944 г.?

Имал е, разбира се. Това е материал за цял роман. Имал е късмет да бъде един от неколцината фоторепортери на 9 септември 1944 г. в столицата, Снимките от тогава са много популярни, публикуваха ги всяка година. Малцина знаят, че са негови. Заснел е и

идването на съветската армия

Познавал е и много леви журналисти, които са го ценили заради работата му. Имал е и яростни врагове. Не е пожелал да влезе в Партията след Девети. Разчитал е само на труд, труд и пак труд. Има и още нещо. Мисля си, че Тодор Славчев е преживял по-леко прехода от едната България към другата, благодарение на своя нрав, характер и вътрешна нагласа. Той бе мек, незлоблив, чужд на класова омраза човек.

Преди войната, от 1929 г. до 1946 г., е бил редактор на списание със социална насоченост, орган на Социалното министерство и Института за обществено осигуряване. След Девети

започва да сътрудничи на Червения кръст

Работните места сякаш кореспондират с природата му. И в снимките си, така си мисля аз поне, все е търсил красивото, човешкото, доброто, нечия радост, нечия тъга, красотата на пейзажа, връзката на селянина със земята… Такива неща.

Една част от архива на дядо ви е унищожен при бомбардировките над София. Знае ли се какви са загубите и каква част от фотографиите, заснети преди 1944 г. са оцелели?

Бомбата е изпепелила редакцията на в. Трудови вести, намираща се на Пасаж Св.Никола в София. Нямам представа какво е изгоряло. Оцелели са филмите от Македония през 1941, оцелели са лични снимки, съхранявани другаде. Публиката предпочита снимки отпреди 1944 г. и е много жалко – каква ирония на съдбата, че всичко от 20-те, 30-те и 40-те години, до 30 март 1944 г., е изгоряло от бомбата, а след 62 години идва и кражбата, при която изчезват още много ценни ленти.

Има и траги-комичен момент. На тавана, в папката , на която с големи букви бях написала ЦАРЯ, бях пъхнала и ленти на акад. Дончо Костов, както и книгата на проф. Олга Дряновска за академика, в която има публикувани снимки на дядо ми. Дончо Костов е бил генетик. Явно са го сбъркали с Трайчо Костов. Крадците взели и него. Горчив смях.

Какво си мислите днес, когато гледате фотографиите на дядо ви?

Обиквам България още повече. Струва ми се, че това е скритото послание от целия фото-архив – да обичаме земята си и своя народ. Иска ми се всеки, който разглежда сайта, да почувства същото.

Кой е Тодор Славчев?

Роден е на 27 декември, 1900 г. в Пловдив. От 1932 година е член на Съюза на професионалните провинциални журналисти, а след 1944 г. – член на Съюза на българските журналисти. През 1929 г. в Пловдив учредява  сп. Трудови вести, което третира въпросите на общественото осигуряване, трудовите въпроси и борбата срещу трудовите злополуки в България. То е е издържано в художествено и техническо отношение, с цветни корици и много илюстративен материал.

През 1930 г. Славчев се премества в София, където Трудови вести продължава да излиза до 1946 г. Едновременно с това, той работи в областта на спортната и туристическата фотография, сътрудничи на седмичника Нашенец и в. Днес. През пролетта на 1941 г., когато Македония е присъединена към Царство България,

Тодор Славчев заминава за Скопие

Остава там повече от година, като снима непрекъснато и публикува фотографиите си в периодичния печат. По време на бомбардировките на София, Славчев и семейството му са евакуирани в Долни Лозен.

Когато чува за случващото се в София на 9 септември 1944 г., Славчев заминава за столицата и заснема множество исторически кадри от този ден. През 1945 година Тодор Славчев е военен фото-кореспондент във II фаза на Отечествената война в Унгария. След войната Славчев е щатен фоторепортер на вестниците Свят, Спорт и За кооперативно земеделие. Години наред сътрудничи на изданията Български журналист, Лов и риболов, Славяни, Трезвеност, Българо-съветска дружба, Български воин, Литературен фронт, Поглед и др. Тодор Славчев умира на 23 март, 1992 г. в София.