Спомени от село: За крадените ябълки, справедливите шамари и безграничната любов

Когато бях малка, много страдах, че си нямам село, като другите деца. Аз си имах още един град. ВЪРШЕЦ. Но впоследствие именно град Вършец, където живееха двата ми „чифта“ баби и дядовци, се оказа, че е било най-прекрасното и омагьосващо „село“ на света за мен.

Още помня как се събирахме с останалите деца от махалата на улицата или на зида. Играехме, пеехме, скачахме…На дама, на въже, на ластик…Често без да си искаме, а понякога и съвсем нарочно

крещяхме с пълно гърло под прозорците на най-лошите баби

които пък сякаш си нямаха друга работа освен да излизат навън да ни се карат и да ни гонят да ходим да си играем „по-нататък“. Чувахме сърдито „да се махате оттука“ толкова често и толкова много пъти всеки ден, че понякога си мисля, че е цяло чудо, че съвсем не изчезнахме от лицето на Земята.

По-голямата част от нашата банда беше сформирана от добре възпитани малки госпожици и господа. Но като всички деца и ние често бяхме палави, непослушни и твърде енергични за поостарелите и вечно навъсени жители на дългата ни, китна улица, завършваща с най-гигантския баир, който бяхме виждали до този момент.

Неотлъчно до мен в игрите и детските лудории бяха моите първи братовчеди Бояна и Петко. Имам и две сестри, още двама първи братовчеди и доста на брой по-далечни, които също са във Вършец, но тъй като те са по-големи от нас тримата, ходеха вече на дискотеки и барчета, докато ние тичахме и се спъвахме по улиците.

Толкова много скъпи спомени имам от това щастливо и безгрижно детство…

А колко ли вече съм забравила завинаги?!

Но никога няма да забравя как Пена (около 60 – 60 и няколко-годишна по онова време жена) ни гони неуморно веднъж, когато бяхме прескочили ниската ограда между детската ясла и нейния двор, за да си откъснем от онези червени, сочни ябълки – най-хубавите в цялата околия.

Как аз, Петьо, Деничка и още 2-3 деца от бандата със сетни сили стигнахме до отворения гараж на вуйчо Пенчо и го помолихме да ни скрие от страшилището – Пена, която наистина ни гони през целия път с доста дълга пръчка в ръце. Той ни скри и когато ядосаната жена стигна гаража и го попита минавали ли са от тук едни деца, той отвърна: „Аз си работя тука по колата. Не знам…“. Слушахме с притаен дъх, сгушени в малката и много тъмна маза, под гаража.

Добре, че Пена продължи да ни търси надолу по улицата, защото няма и 2-3 минути, след като ни се беше разминало, Дени изкрещя с пълно гърло: „Паяяяяяяк!“. Така и до днес не знам как успя да го види в тъмницата.

Друг много ярък спомен, който няма да забравя, вероятно докато съм жива, е как веднъж Дарио – най-добрият приятел на Петьо, с който иначе много си играеха и се обичаха, му беше зашлевил един шамар. Това беше станало в наше отсъствие (на мен и братовчедка ми), но когато Петьо се прибра (секунди след случката) и видяхме на бузата му отпечатаната като ваденка ръка на по-големия от него (на години и на килограми) Дарио – веднага решихме, че трябва да поправим тази несправедливост.

Излязохме на улицата пред нашата къща, където Дарио все още стоеше и братовчедка ми, като сестра на потърпевшия,

му удари един шамар за възмездие

Историята не приключи дотук. Дарио извика баба си Мица, която от своя страна дойде да върне шамара, като го предаде отново на Бояна. Не помня дали успя да я удари, но помня, че дядо ми Боян, който беше сред най-мирните и интелигентни хора, които въобще някога съм познавала, също излезе на улицата. Само че той не беше дошъл да шамароса Мица, както логично бихте си помислили.

Беше дошъл, за да ѝ каже, че не трябва да се меси, защото това са си наши, детски работи и те нямат право, а и не бива да се месят в тях. Толкова го обичах този човек!

Спомням си още, сякаш беше вчера, как тримата – аз, Боянчето и Петьо един ден решихме, че тъй като имаме само едно колело – Балканче, а и тримата искаме да се возим (разбира се, точно в този ден и час, даже в абсолютно същата секунда!), значи ще се возим всички заедно. Един ще кара, вторият – ще е седнал на рамката, а третият ще е прав, най-отзад на багажника.

И всичко беше много весело и много справедливо измислено, само резултатът не беше никак приятен. Получихме в замяна едно тройно, грандиозно падане, с няколко рани и един счупен преден зъб – на Петьо. Много ми е мъчно, даже и сега като се сетя за малкия ми братовчед със счупено предно зъбче за цял живот, заради една детска лудория.

Помня още…

Помня много неща…

Спускането с колело от баира (и как при едно от тях се забих право в бетонобъркачката на чичо Иван)… помня как преди това батко Ачо ме научи да карам велосипед, помня първите детски любовни трепети и чистия и най-искрен смях, който огласяше улиците от ранна утрин до среднощ… Но най-ясно от всичко си спомням

безграничната любов

Там, в моя град-село тя беше в изобилие. Преливаше по прашните улички, зидовете и дворовете на къщите, докато съвсем ги наводни. Затова мястото на детските спомени за всеки от нас е вълшебно, единствено и незабравимо – заради обичта. Към всичко, към всички, към всяко действие или бездействие, към чистия въздух, минералната вода, към спокойствието на малкия град, към животните, към птиците, планините и реките…И още, и още…

Наскоро пак бях там – на Вършец. Улиците и къщите са си все там. Малко поостарели или леко ремонтирани, но са си все същите. Само повечето ми верни другари от някогашната бойна команда вече ги няма. А тези, които са там – никак не са същите. Времето си е поиграло нахално с тях, с мен. Променило ни е до неузнаваемост.

От безгрижни и весели мечтатели моите някогашни приятели са се превърнали в смачкани и угрижени възрастни хора. Но не вярвам, не, не вярвам, че те наистина са изгубили онази част от себе си, онази искрица, която ни разпалваше като пожар през лятото и ни топлеше в мразовитите зимни дни.

И…

Много близки хора вече ги няма там…

Най-скъпите…

Но така става в живота, нали?! Никой никога не ни е обещавал, че ще е честно и няма да боли. И все пак той, животът продължава. Подсеща ни, че идва времето нашите собствени деца и внуци да заемат местата ни. Там – на улицата. Време е те да открият и да съградят своя вълшебен и неповторим свят на детството. Своето убежище и царство на детските мечти, своята вълшебна приказка, която сами ще изтъкат от незабравимите си детски спомени. А после дълго и неуморно ще разказват на своите наследници.

Така, както го правим ние сега!

Вижте още: Новото Балканче

Детство мое: версия 2.0