Тази статия е посветена на всички, които ежедневно влизат в стаите, дават късчета от себе си, тръгват си с чанти, пълни с бумаги и тестове, леко изкривен гръб, главоболие, умора и надежда. Пръстите са вечно изцапани с маркер, а усмивките – някак по-чести. Тази статия е посветена на професията учител.
Посветена е и на тези, които са готови да приемат тези късчета от нас. Тези малки хора – с желанието си да говорят безспир, с прекъсването на другарчето, с емоционалността, непокорността, милите си, искрени, обвити във фин млечен шоколад души. Нашите ученици.
Най-хубавата професия на света
Един ден, в царството на феите, се родила Тя – малката фея. Била толкова малка, че дори родителите ѝ не я виждали. Започнала да учи езици.
След известно време тя станала мъдър учител, но и тогава никой не я виждал. Решила да се премести на място, където хората ще я виждат. Решила да отиде на Земята.
Там започнала да учи децата. Краят: Все още се пише…
Началото
Бях на 19. Времето, когато нямаш представа какво да правиш с живота си. Затворил си книгата, наречена Средно образование и си като малко объркано буболече, пуснато от стъклен буркан, с вдигнати в знак на недоумение рамене, малко страх и широко ококорени очи.
Първото ми училище ме приюти точно такава. Малка и неопитна. Учителката, която беше титуляр, излизаше в майчинство и получих особеното предложение да я заместя.
Нямах представа какво означава да си учител
Влязох в стаята, която имаше черна дъска, чинове от време оно, няколко ошмулени стени и много малки главици. Притихнали и горящи очи. Пълно мълчание и запетайки, които чакаха да чуят какво имам да кажа.
Бях инструктирана, че един от учениците е пълен гамен и трябва да внимавам с него. Инструктажът дойде от учителка, която бе завела друго дете при директорката, защото ѝ се беше обяснило в любов. В писмен вид. С правописни грешки и малко леке от наблажнените пръсти от баничката, която беше изял преди да започне часът. Върху контролното в края на първия срок.
Още помня Любо. Очаквах дангалак със зли намерения, буйстващ, рушащ, опасен. Видях малко момче, което просто искаше малко, наистина само шепа внимание. А аз имах много за него.
Помня как Любо ме попита един ден дали пуша.
– Не, Любо. Не пуша.
– Нищо – засмя се той, а в главата му се е крояло нещо.
– Може ли учебника Ви за малко? – помоли след това.
Взе го, върна ми го затворен, приготви се за тръгване и каза: “Да се почерпите”. В учебника намерих цигара.
Историята на Любо завърши с изключване, по необясними за мен причини, но този Любо бягаше от новото си училище и идваше при мен. Просто да поседи тихо в класната стая. Не докладвах за това.
За първи път наруших устава
До ден днешен ще съм благодарна на това училище, че ме пусна да харесам бъдещата си професия, преди още да съм учила за нея.
Средата: стаж в университета
Стажът в университета не беше червен килим и небивал успех. Напротив, за малко не развих училищефобия.
– Писнало ни е от студенти – казаха ми на посрещане децата.
И с досада впериха погледи в мен, когато трябваше да предам първия си урок под зоркия надзор на преподавателите от университета. Пълен бойкот, нямах възможност дори да отворя уста. Разплаках се и избягах.
Тичах километри наред с мисълта, че никога, никога, никога вече няма да се върна в класна стая.
След двучасов разговор с учителката, която бе мой ръководител, все пак се явих на изпита си. Същите тези деца бяха тихи. Дори се усмихнаха, пожелаха ми успех с вдигане на палец и горчилката беше заместена от умиление.
Сега: Ежедневието на един средностатистически учител
Ставане: преди 7. След сутрешните ритуали, нарамваш черната си, мащабна чанта през рамо. Хапваш ябълка, докато вървиш към училището, пазиш охлювите по пътя, подтичваш и доближаваш Мястото. Училището, в което работиш. Където си УЧИТЕЛ.
Децата идат и всеки ден е различен – в цветове, които винаги изненадват, като филм, ти си на сцената, а реакцията на публиката – всякакъв вид. Наистина вярвам, че учителят изпраща децата вкъщи с повече от домашна работа.
Работата ни е да правим хора
– да изтикваме на преден план всичко красиво, да им даваме вярата, която те рядко имат и да унищожаваме некрасивото.
Затова се спазват определени правила:
- Уважение. Уважаваме себе си, уважаваме съучениците си, изслушваме се
- Обидите – никой няма право да наранява – по никакъв начин
- Домашните задания – твоята съвест и показател за отношението ти към самия теб
- Да задаваш въпроси (любимо!)
- Да грешиш – забавно и най-нормално
- Скуката – не бива да я допускаме като чувство. Шегуваме се, че интелигентният човек никога не скучае
- Комуникацията – всичко, коeто искаме да споделим, го споделяме
- Ние сме екип, работим като такива. Всички сме еднакво важни
Децата
И ако някой ми каже колко ужасни са тийнейджърите, нека дойде на гости. Нека види как, докато им чета част от поема, те възклицават, слушат и са стихнали с усмивки.
Нека заповядат на Градски легенди – мероприятие, организирано от подрастващи, посветено на литературата. Нека първо почетем заедно съчиненията на децата, а след това ме оставете да ви разкажа колко много неща АЗ съм научила от тях – музика, филми, сайтове, хора, събития, вълнения.
Защо си струва
Струва си. Заради ваканциите – ще кажеш. И ще добавиш 3-те най-сериозни причини да си учител – юни, юли, август.
Ами не. Не само.
Когато ги срещнеш и те прегърнат, когато искат да споделят нещо само на теб, когато те нарекат “мамо” без да искат, когато ти дадат тайно послание или искрено се поинтересуват вие какво мислите по темата, зададена в учебника… Или ви попитат: “Вие за какво мечтаете?” / “Кои са най-милите ви спомени от детството?”… Тогава разбираш, че си струва.
И когато с треперещ глас съчиняват неумело оправдание защо днес нямат домашно, или колко заети са… Със смеха им, миниатюрността им, тайната кореспонденция…
Днешните деца
Няма да става по-лесно. Те искат да сме дейни, да сме активни, да им даваме емоция.
С песен, филм, игра, видео, рисунка, шега. Нетърпеливи са, искат да говорят, искат обич, искат всичко сега. Съвсем сега.
Те се учат по-бавно на емпатия, те не знаят що е то липса или недоимък (в повечето случаи и слава Богу). Те са амбициозни, сериозни, понякога не. Вярват, имат увереността, забавни са, креативни са.
Обичат да са ценени, свободолюбиви са, изненадващи. Правят се, че не слушат, а всичко попиват…
Казват “Обичам те”, забравят те… но ти знаеш, че някога, някак си, вие сте имали своето време заедно, своите спомени и моменти.
И в тези последни редове искам да им кажа: Обичайте се, бъдете с отворени за знание сетива, винаги и навсякъде! Бъдете добри, по това ще познаят, че сте мои ученици!
