Модерно е да си хипи. Откакто се помним, винаги е било. Винаги сме издигали в култ свободата. Летните фестивали и нощите на плажа – в клуба или край лагерния огън. Събираме се на групи, малки общности, които правят характерни неща, за да се отличат от останалите. Които се бунтуват, намират си врагове, чувстват се неразбрани.
Винаги сме се възхищавали на „арт“-а, цветята и пътешествията в социалните мрежи, цитатите на широко скроените умове. Онези, които правят любов, а не война. Но не желаят да се обвързват. Които не гледат телевизия, защото знаят, че
истинското бягство от реалността
не са риалититата и сапунките, а липсата на дистанционно. Или на мишка.
Но когато все пак ги ползваме – копчетата на поробващата техника, винаги натискаме онова, на което пише „надалеч“. Към другия край на света, към изгревите и залезите, към морето. То винаги е на палатка, каравана или възможно по-близо до природата. Защото, откакто се помним, се инатим, че духовното ни е по-важно от материалното.
Разбира се, като се огледаме, ни се струва, че светът не живее така. Че има нужда от промяна. Че има защо да сме недоволни, да се скитаме в търсене на нови хоризонти и да намираме пристан в забавлението, силната музика, танците в малките часове на нощта.
Може би движението на хипитата е загубило сериозното си влияние от 60-те на миналия век. Но не мисля, че някога сме спирали да сме хипи. Просто защото в България това е като
антипод на лукса, достъпен за малцина
От поколения насам.
Само думите, с които се определяме, се промениха. Достатъчен е един поглед назад към корените на думата хипи, за да се види, че модата е това, което не е – единствена, нова, уникална.
Да насочим очи например към 6 септември в Сан Франциско. Годината е 1965. Определението хипи за пръв път се появява на първа страница във вестник – в статия на журналиста от San Francisco Examiner Майкъл Фелън. Заглавието е „Новият рай на бохемите“ и макар да са нужни още две години, преди хипи да започне да се употребява масово, началото е поставено.
Хората заговарят за хипи диаспората в квартала Хейт-Ашбъри – едно от най-култовите места за новото движение, обявено за
Свободния град
с неговите спонтанни музикални и театрални представления. Там се случва Лятото на любовта през 1967 г.
Там изгрява и хитът на Скот Макензи San Francisco, в който се пее, че трябва да закичите косите си с цветя, ако ще посещавате тази част на света. Цветята стават емблема на райско-телесното, на стремежа към сливане с природата, дивото, красотата. Така се ражда и терминът заместител на хипи движението – Децата на цветята.
И като говорим за термини, хипи е пряко свързана с още една интересна дума – битник. Тя идва от известна фраза, наложена от автора на „По пътя“ (ключова книга за хипи вълната) – Джак Керуак, който говори за
Бийт поколението
и дори пише пиеса за него през 1948 г., т.е. преди появата на хипитата. Представителите на това поколение били с репутация на бохеми хедонисти, празнуващи антиконформизма и спонтанната креативност и силно повлияни от американската следвоенна литература.
Като понятие битник се появява изпод писанията на журналиста Хърб Кайен за Хрониките на Сан Франциско през 1958 г. и означава човек, който страни от мейнстрийм обществото, т.е. от масите. Пълното име на Хърб всъщност е Хърбърт Юджийн Кайен (известен и като Мистър Сан Франциско, защото бил „гласът и съвестта на града“). На него приписват забележителни фрази като:
„Мартинитата са като гърдите. Едно е недостатъчно, но три са прекалено много.“
или
„Склонен съм да живея в миналото, защото по-голяма част от живота ми е в него.“
По времето на Хърб битниците са се разпознавали по козята брадичка, баретата, рецитирането на нов вид поезия и свиренето на бонго (също както днешните хипстъри си имат своите отличителни знаци).
[Кой един от най-ярките представители на битническото поколение вижте тук: Легендарният поет Алън Гинзбърг съжалява, че не е посетил България преди да почине]
А след като споменахме и хипстърите, хипитата са пряко свързани и с така модерната „напоследък“ дума хипстър. Момчетата с известната марка очила и брадите ала дървосекач може и да си мислят, че са открили топлата вода, но всъщност, от гледна точка на културната история на музиката през 40-те години на XX век, хипстъри всъщност са били чернокожите джаз музиканти. А
хипи била думата, която да отличи младото бяло бунтарско поколение
запленено от чергарския начин на живот на пътуващите чернокожи джазмени, от самите чернокожи хипстъри. Според цитат от Автобиографията на Малкълм Х от 1964 г.
„Няколко млади бели около Харлем, по-младите от които наричахме “хипита” (hippies), са се държали като негри даже повече от негрите. Те специално говореха повече “хип”, отколкото нас.“
Излиза, че днешните хипстъри са нещо като наследници на онези хипита, родили се в опозиция на някогашните истински хипстъри. Или, казано по откривателски, Земята е кръгла. И се върти. Също като модата.
