Обичам да чета. А още повече обичам миризмата на нова книга или на стара, понякога потънала в забравата на рафтовете книга… но и в двата случая предпочитам книгата да бъде в ръцете ми.
Не знам дали това ме прави старомодна, но не намирам удоволствие в четенето на екран. Не намирам удоволствие в електронното движение на страниците. Обичам да прелиствам историите. Обичам мириса на хартията. Обичам това, че мога да участвам в четенето на историите.
Прочетох някъде фразата “Прочети книга и я освободи”. Тази фраза внася у мен смут. Струва ми се, че
да освободиш книгата след като я прочетеш
е като да оставиш на произвола част от себе си. Да, има книги, които остават част от мен в годините и към които се връщам отново и отново. Има други, които преобръщат света ми, променят го и той никога вече не е същият. Има и такива, които прочитам, но остават като среща с добър познат.
Но не мисля, че има лоши книги. По-скоро има лоши читатели и неподходящи моменти. Всяка книга е нов свят и няма нищо по-ценно от това да прекрачваш прага му, когато я отвориш за първи път. Още по-ценно е когато станеш част от този свят и живееш в него – страница след страница… и ти се иска никога да не приключва.
Когато бях дете, ходенето за книга в библиотеката беше почти магично преживяване. Да потърсиш книгата, която искаш между рафтовете, да знаеш, че имаш определено време, за да я върнеш. Може би това са имали предвид в онази фраза, казвайки, че като прочетеш книга, я освобождаваш. Може би в това е скрита историята… А всички онези книги – освободени, но крайно самотни днес?
Днес в малкото останали функциониращи библиотеки и читални има твърде много свободни книги, за които обаче почти никой не си спомня. Не виждам красотата в тази свобода. Днес към тези свободни, самотни истории не посяга почти никой, освен бурените, които търсят своята свобода около вратите на библиотеките и читалните… и които не се интересуват от свободните книги вътре.
Днес само
счупените табели свидетелстват за освобождението на книгите
а на тях не им остава друг избор, освен да тънат в забрава и прах, и… да бъдат “свободни”.
Не желая такава свобода за моите книги, тези намерили място на рафтовете в моята библиотека, на които гледам с любов всеки път, когато прелиствам страниците, за да намеря най-точните думи, които ще ме докоснат. Може би това е егоистично, но така да бъде.
Не искам книгите ми да бъдат като старци в забравено от Бога село, някъде там до бурените и счупената табела. Иска ми се да вярвам, че все пак, все още има хора, от онзи изчезващия вид на четящите, които посягат към бравите на тези врати, търсейки нов свят, от който да станат част.
Ако ли пък няма, то дано някой ден и тези книги попаднат в правилната библиотека, където няма да бъдат свободни, но пък на тях ще се гледа като на безценни съкровища. Може би тогава, докосвани с уважението на времето ще бъдат истински свободни.
Повече от Невена може да откриете на нейния личен блог.
