Гледам поредния скандал за условията в българските затвори и се дивя. Нечовешки условия, насилие, мистериозни смъртни случаи. Как е възможно това да е тема толкова дълго време и всеки следващ път, когато изплува на повърхността, да е все по-страшно или най-малкото – без положителна промяна?
То да бяха само затворите, ще кажете… Факт. За много неща може да се каже същото. Но местата за лишаване от свобода сега са на дневен ред, та реших да споделя в Lifebites.bg един ярък спомен за едно мое посещение в затвора.
През далечната вече 2004 г. посетих затвора в Хелзинки, за да направя репортаж за него. Тогава участвах в програма за журналисти, организирана от Министерството на външните работи на Финландия. А Финландия в този момент беше за поредна година най-некорумпираната страна в света, според класацията на Transparency International.
Защо избрах затвора?
Той беше само едно от нещата, за които разказах от страната на сауната и дядо Коледа. Избрах го, защото бях абсолютно сигурна, че там ще заваря нещо от рода на това, което после показах на българската аудитория. Знаех, че условията ще са коренно различни от тези в българските затвори. И исках да се види разликата. В отношението. Защото, по мое мнение, отношението е това, което разделя двете общества най-много. Другото е въпрос на “изработка”.
Във Финландия извършителите на престъпления се радват на отношение,
доста различно от това, което търпят осъдените в България
Там няма надзиратели, които си затварят очите за случващото се в килиите или по коридорите. Там има ред и дисциплина, но и… сигурност и… уважение. Ако някой създава проблеми – изолира се от останалите. Ако се държиш прилично, радваш се на спокойни дни и нощи.
Централният затвор в Хелзинки е един от най-големите и най-старите във Финландия. През 2004 г. в него излежаваха присъди над 300 затворници. Едното от крилата му все още не беше обновено и в него се намираше т.нар. затворена секция. Т.е. там килиите през по-голямата част от времето са заключени, а затворниците нямат право да се разхождат свободно извън тях.
Сред затворниците там има такива, които буйстват, карат се с останалите. Има и такива с психически и ментални разстройства и не е добре да са сред много хора.
Докато на другите места в затвора режимът е значително по-свободен. Тогавашният директор на затвора г-жа Ана-Катрина Грьонхолм обяснява, че има дори една секция, където
вратите са отключени
буквално цял ден и цяла нощ
Къде ще бъде поставен затворникът обаче, не зависи изобщо от присъдата му. Значение има само поведението му в рамките на затвора.
Голяма част от лишените от свобода в затвора в Хелзинки живеят при условия, достойни за завиждане. Килиите им приличат на уютни хотелски стаи с телевизор, видео, често и стереоуредба. Към килията има малка тоалетна с умивалник. На прозорците – пердета. Така трудно се забелязват решетките.
Вижте още… Халден – най-луксозният затвор в света
Вратите са с много ключалки, повечето от които за охраната. Но и самият затворник си има свой ключ. Той е електронен и с него може да заключва вратата, когато излиза да работи или да спортува.
Така, че други затворници да не влизат в килията му, тъй като в нея той има право на свой личен живот. Разбира се, охраната винаги може да влиза.
В определено време от деня вратите на килиите са отворени и затворниците могат да излязат, но едновременно само тези от една група. Има малък магазин, откъдето могат да си купят кафе, цигари. Ако искат, може сами да си сготвят. Кухнята е просторна, с няколко големи нови хладилника, печки, котлони. Чисто и приветливо е.
Разбира се, както във всеки затвор и тук има специални изолатори. Все пак това е място с по-строг режим. Има изолатор, в който
тоалетната е всъщност лаборатория
Използва се, когато някой затворник е заподозрян, че е внесъл наркотици в затвора. Обикновено затворниците ги поставят в пакетчета в ректума и посредством тоалетната лаборатория това се установява много лесно.
Има и дисциплинарен изолатор, в който по правилник престоят може да бъде до 20 дни. В затвора в Хелзинки обаче това почти не се случва. А най-често там се влиза заради внасяне или дори само опит за вкарване на наркотици в затвора. Питам директорката какви са основните проблеми, които имат със затворниците. Тя отговаря, че
основният проблем са наркотиците
Не дава бройка, само казва, че имат достатъчно такива случаи. Другият проблем е насилието или заплахите за саморазправи. Не са толкова често срещани, но ги има и се налага да се взимат своевременно мерки, за да няма пострадали.
Най-голямата “атракция” обаче е библиотеката. В свободното време, когато килиите са отключени, те спокойно могат да идват тук, за да почетат, да поиграят табла или да се занимават с нещо друго. По лавиците има много книги в отлично състояние. В средата на библиотеката има голям аквариум с екзотични рибки.
Имат и компютри, но нямат Интернет. И как не – там все пак присъди излежават и хора, извършвали киберпрестъпления. Към библиотеката има малки помещения, които в определени дни от седмицата се използват като бръснарница – идват фризьори и бръснари и привеждат всеки желаещ в подходящ вид.
Човек остава с впечатление, че в този затвор престоят е по-скоро приятно изживяване, отколкото място, свързано с изтърпяване на наказание. Зададох такъв въпрос на директорката г-жа Грьонхолм и тя почти през смях ми обясни, че “наказанието е самото лишаване от свобода. Не можеш да излизаш, когато си поискаш.
Можеш да приемаш посещения в определени дни или да излизаш в отпуск, но иначе си тук в тази затворена институция, докато излежиш присъдата си. И докато си тук, трябва да спазваш определен режим. Например трябва да ставаш в определено време, отиваш на работа или на учебни занятия. Изобщо опитваме се да им създадем модела, по който работи обществото”.
Ей това е най-важното от всичко! Създават им
модела, по който работи обществото
и ги учат да се напасват в него. Та като излязат от затвора, да са нормални и пълноценни граждани. Превъзпитават ги, иначе казано. И то с добро. Без бой, без изнасилвания от страна на другите затворници, без извращения, без мизерия.
*Репортажът е подготвен за предаването “На чисто”, което се излъчваше по Нова телевизия. Със съкращения е публикуван и във вестник Пари.
