Беше висока и слаба, с тъмна коса и топъл поглед. Обгръщаше ни с него като приятел. В дамската си чанта носеше английски речник с размерите на кирпичена тухла и беше вярна на максимата: “Прави каквото трябва, пък да става каквото ще”. Деляха ни точно 17 години.
Веднъж влезе в час, но вместо учебник, извади книжле с меки черни корици и каза, че този път няма да учим английски. Противно на всички училищни правила, щяхме да прекараме следващите два часа в четене и в разглеждане на снимки на… чайки.
Не седна. Облегна се на бюрото, отвори книгата и зачете.
90 минути – отправна точка за полет не по правилата на Ятото. Ударно влизане в живота под и над облаците. Тест за укрепващите ни крила. Първата крачка към избор.
Така се запознах с Джонатан Ливингстън Чайката *
Бях на 14 г. и, къде осъзнато, къде не, вече плащах цената за различността си. Както впрочем и почти всеки през този неимоверно труден и объркан житейски период, когато посоките са безброй, особено вътрешните, и всичките са еднакво примамливи, но и еднакво плашещи.
Малкото черно книжле дойде като подсказка – “Да летим… Да учим, да откриваме, да бъдем свободни”. Да бъдем щастливи по свой начин, обградени от малко, но правилни хора, за които “да бъдеш като останалите птици от Ятото” не звучи примамливо. Да бъдем чайки, които се стремят към нещо повече от “най-простото – как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно”.
Има книги, от които запомняш само едно изречение, но и то е достатъчно за твоето пътешествие тук. Всички те идват в живота ни съвсем неслучайно. После си тръгват, но само за да останат в нас. Завинаги.
Някои обаче се връщат.
Джонатан Ливингстън дойде отново при мен в университета, където ровехме из различни текстове и шествахме из дебрите на свободата – като философско понятие, но и като начин, по който изразяваш истинската си същност. Където вече избирахме живот под или над облаците и усещахме сила да прелетим целия свят. Където решавахме дали ще бъдем според правилата на Ятото или ще пишем свои.
И се учехме, че невъзможното е на върха на крилата – абстракция, която придобива реални очертания, когато надмогнеш собственото си “Не мога”. А после продължиш – падаш, ставаш, опитваш отново и отново, докато със силата на белезите от всички несполуки най-сетне полетиш отвъд.
Така се запознах с Джонатан Ливингстън Чайката – онзи, който дълго се беше спотайвал в мен.
През годините се губихме и се намирахме много пъти, докато накрая сама не го върнах при себе си. За да остане – завинаги!
Тогава си дадох сметка, че съм се превърнала в търсач, в неспокоен ум, неизменно устремен към… нещо. Често и към самия себе си и собствените си неизбродни пътеки. В търсач на щастие.
Понякога се изкушавам да запознавам Чайката с хора, които са ми скъпи. Всеки път без повод, но винаги с причина. Това е един от най-ценните подаръци, които можеш да направиш на някого. Защото всеки от нас в някакъв момент от живота си – независимо дали на 14 или на 44 – има нужда да чуе онова изречение.
“Лети!”
Няма протези за крила!
* Автор на тази популярна книга е Ричард Бах.
Вижте още: Щастието, което все отлагаме
