Лежах обгърната в оранжев облак. Имах чувството, че се връщам от много дълго пътуване. Успях да отворя очи. Клепачите ми тежаха като да бяха от олово. Погледнах нагоре. Банката с безцветен разтвор беше изтекла наполовина…
Процедурата беше приключила преди по-малко от 40 минути. Някъде другаде, в друга болнична стая с оранжеви стени, друга жена си представяше как
от моите яйцеклетки ще покълне живот
и мислено прегръщаше още незаченатото си дете.
– Как си? – гласът ú ме извади окончателно от унеса. Тя, която беше неотлъчно с мен през краткия, но смислово и емоционално наситен път на донорството. Спомних си първите ú думи – броени минути след като се бяхме запознали: “Това, което правиш, е много хубаво”.
И тогава, и сега, след пункцията, то си оставаше безкрайно егоистичен акт – някой ден да усетя по въздуха щастието на жената, която току-що е гушнала дълго мечтаната си рожба. И тази вибрация от любов да бъде нещо съкровено мое.
Събудих се от упойката нова, пречистена, оставила в кратките минути сън емоции и преживявания, които се загърбват с цената на огромно вътрешно усилие. Но те останаха там, в празното пространство на онзи кратък миг безвремие.
Усмихнах се. След час отново щях да се влея в трафика на едно от най-тежките си житейски изпитания…
Казват, че не остава добро ненаказано. Винаги съм предпочитала интерпретацията на един от преподавателите ми в университета – не остава добро невъзнаградено. Никога обаче не съм смятала, че се възнаграждава в този живот.
И не бях се замисляла над това до мига, в който започна да ме залива – точно когато най-малко го очаквах, но имах най-голяма нужда. Вселената се обърна лично към мен и ми се усмихна чрез всички хора, в които някога, някъде, без дори да съм подозирала, съм посяла добро.
Върна се в момент, в който се чудех дали вече не е време да спра да съм “усмихнатото момиче” и да покажа зъби. Върна се, за да ми покаже, че няма по-голямо чудо от непоисканото добро. Върна се, за да ми покаже, че
не остава добро невъзнаградено
Върна се, за да ми покаже, че трябва да продължа да следвам своята посока – с усмивка.
Върна се като успокоение заради злото, което срещнах по пътя си. Сега знам, че то също ще бъде “възнаградено” – още сега, в този живот. Точно когато най-малко очакваш, но имаш най-голяма нужда.
Такива са вселенските закони – каквото посееш, това ще жънеш.
… Повторих процедурата няколко месеца по-късно. Отново заради мен, която водя моето “Мамо” за ръка всеки ден, но и заради нея – която вероятно много пъти не е намирала сили да продължи битката за своето и все пак е събрала кураж пред този последен шанс. Благословена да си, мамо!
Нека бъде Доброта!
* Има хора, които нямат деца, но не защото не са срещнали любимия човек. Те нямат деца, защото имат нужда от помощ. Имат нужда от донор. Предай нататък – живот! Повече информация може да намерите на страницата на Фондация “Майки за донорство”.