На Антонио Вивалди било съдено да живее трудно. Той е дишал с усилия. И композирал с нечувана дарба. Въпреки успехите приживе, бил забравен след смъртта си. Но в крайна сметка, съдбата му отредила да остави трайна диря в историята на музиката. Защото зад нотите на творбите му се крият омайни стихове.
Антонио Вивалди се родил на 4 март 1678 г. във Венеция. Кръстен бил почти веднага след раждането си, тъй като изглеждал твърде слаб и болнав и
имало опасения, че може и да не оживее
В действителност, хилавото тогава бебе щяло цял живот да страда от заболяване на белите дробове – вероятно астма. Но както е известно – когато природата даде дефицит в нещо, обикновено компенсира с дарба в друго. Така станало и в този случай.
Баща му бил бръснар, а впоследствие хванал цигулката и тръгнал да обикаля с нея града, за да търси препитание. Често водел малкия Антонио със себе си, тъй като и той обичал да свири, при това се справял забележително добре. Между другото, и бащата, и малкият Антонио, имали прозвището Росо, тъй като били с рижи коси.
Майка му обаче гледала на музикалните занимания на сина си с лошо око, тъй като смятала музиката за дяволска работа. И под нейно давление, когато станал на 15,
Антонио започнал да учи за свещеник
10 години по-късно бил ръкоположен. И така се сдобил с прозвището Ил Прете Росо или Рижият поп.
Съвсем скоро обаче щяло да му се наложи да се оттегли от активна свещеническа дейност заради астматичните пристъпи. Бил освободен от задължението да отслужва литургии само няколко месеца след ръкополагането, а от активна свещеническа дейност – 2 години по-късно. И така най-после съдбата му отваряла път към пълно посвещение на музиката.
Птици, пеещи в короната на дърво
В ранните му години животът на Вивалди го изпратил в Оспедале дела Пиета (или Благотворително сиропиталище на милосърдието) – църковна институция, в която се отглеждали сираци или изоставените незаконнородени деца на венециански благородници. Там децата получавали изключително музикално образование. По това време малко неща били по-известни във Венеция от хора и оркестъра на възпитаничките на Пиета.
Предполага се, че Вивалди е допринесъл много за развитието на музикантките и певиците от това оспедале (във Венеция по това време имало общо 4 такива институции, издържани от Републиката). Там той преподавал цигулка, а освен това написал голяма част от музиката си за хора и оркестъра на сиропиталището. Сред музикалните композиции, които създал за Пиета има такива, които по нищо не отстъпват на прочутия цикъл Четирите годишни времена. Като Salve Regina например.
По времето на Вивалди във Венеция най-популярното развлечение била операта. И тъй като носела добри доходи на композиторите, те често предпочитали да творят в такова направление, макар на това изкуство да не се гледало по начина, по който я възприемаме днес (като елитарно изкуство).
Естествено, Вивалди също трябвало да се издържа и затова по това време композирал много от оперите и концертите си. Изявявал се и като оперен импресарио. Модерното тогава музикално течение било възприемано с насмешка от по-консервативните музиканти и нищо чудно, че Антонио получавал критики за тази си работа.
Музиката е поезия
Вивалди бил новатор в работата си. Според критиците той въвел духовите инструменти в симфоничния оркестър. Защо на това не било гледано с добри очи? По това време на духовите и ударните инструменти се гледало като на военни принадлежности и следователно нямали място в онова, което изразявало божествената същност на природата – а именно музиката.
Имал обаче обтегнати отношения с ръководството на оспедалето и нерядко губел позицията си в Пиета, а впоследствие я получавал отново. Имал възможности да пътува, но продължавал да пише за сиропиталището, дори когато бил далеч от него. В периода 1717-18 г. до към средата на 20-те години на 18-и век живял в Мантуа, където бил капелмайстор
в двора на местния владетел
Вероятно там срещнал прочутата оперна певица Ана Джиро, за която слуховете говорят, че имала връзка с композитора-свещеник. Но е много възможно това да са били само интриги от страна на злите езици. Именно на Джиро Вивалди дал главните женски роли в оперите си.
Засвири, имитирайки песен на птица. Облаците се движеха бавно по небето, докато оркестърът се разтапяше в бълбукащите звуци на поток. Из книгата “Четирите годишни времена” на Лоръл Корона |
По това време Вивалди композирал една от най-значимите си творби – цикъла Четирите годишни времена. В тях с лекота се разпознават ромоленето на поток, песента на птиците, кучешкият лай, бръмченето на комара, лятната буря, пиянството на весела група, пукането на огъня, снежната виелица… Това е сигурно едно от най-добрите доказателства за поетичната сила на музиката. Ненадминато до днес…
Сняг се сипе по лицето
В заника на живота си композиторът творил по поръчка на европейски благородници и дори кралски особи – от Франция до Свещената Римска империя. Карл VI, император на Свещената Римска империя бил толкова влюбен в музиката на Антонио Вивалди, че му дал рицарска титла, златен медал и покана да отиде във Виена. Твърдял, че с нотите от едно произведение Вивалди казвал повече, отколкото всичките му министри за две години.
За жалост обаче композициите на Вивалди не били на особена почит в края на живота му и се предполага, че е живял в бедност. С усилия и продавайки на безценица, успял да събере пари, за да замине за Виена, където се надявал на по-благосклонно отношение от страна на покровителя си Карл VI. За зла беда обаче, скоро след пристигането на композитора, императорът се споминал.
Финансовите му проблеми не били решени, трудностите следвали една след друга. В края на юли 1741 г. композиторът починал на 63-годишна възраст. Тленните му останки били положени в общ гроб в гробище за бедняци, сякаш мрачно предсказвайки какво очаквало и най-голямото австрийско чудо в музиката – Волфганг Амадеус Моцарт.
Два века след смъртта му,
музиката на Антонио Вивалди била почти забравена
Чак в средата на 20-и век той щял да получи това, което се полагало на таланта му – световна слава. Днес тленните останки на великия венециански композитор се намират в Карлскирхе във Виена. А на мястото на къщата, в която починал, се издига прочутият хотел Захер.
На Оспедале Пиета също не е отреден дълъг живот. Сиропиталището просъществувало едва до края на 18-и век, когато Републиката била превзета от Наполеон и редица подобни институции били разпуснати. Сградите на сиропиталището били разрушени, а днес на тяхно място се издига хотел. В лобито му обаче са запазени няколко от оригиналните мраморни колони на църквата, в която се разнасяли ангелските гласове и майсторските изпълнения на филите в музиката, композирана от един от най-лиричните композитори на всички времена.
